Калахан закрачи бързо към останалите. Страхът му се беше изпарил. Сянката на срама, надвиснала над него от момента, в който Барлоу беше отнел разпятието му и го бе счупил, също бе изчезнала.
„Най-накрая свободен — помисли си той. — Най-накрая свободен, велики Боже Всемогъщи, най-накрая съм свободен.“ После си каза: „Вярвам, че това е изкупление. А това е добре, нали? Доста добре всъщност.“
— Ххх’рррли я! — изпищя един от вампирите, вдигайки ръце, за да закрие лицето си. — Гадна дрънкулка на Госсс’ода на оссцете, х’рррли я, ако ти стисска!
„Гадна дрънкулка на Господа на овцете, точно така. Но защо тогава се свиваш от страх?“
В дома на семейство Петри Калахан не се бе осмелил да отговори на предизвикателството на Барлоу и това го бе погубило. Тук обаче, в „Дикси Пиг“, някогашният свещеник насочи разпятието към съществото, което бе дръзнало да проговори.
— Няма да подлагам на съмнение вярата си заради твар като теб, сай — изрече Калахан, а думите му отекнаха ясно в залата. Почти бе успял да изтика древните до свода, откъдето бяха излезли. По ръцете и лицата на стоящите най-отпред се бяха появили грозни тъмни тумори, разяждащи пергамента на древната им кожа като киселина. — И никога не бих захвърлил такъв стар приятел — за нищо на света! Но да го прибера? Добре, щом толкова искаш… — и при тези думи отецът прибра разпятието под ризата си.
Неколцина от вампирите веднага се хвърлиха напред, а препълнените им от зъби усти се изкривиха в зловещи усмивки. Калахан протегна ръце към тях. Пръстите му (и дулото на рюгера) засияха, сякаш бяха обгърнати от сини пламъци. Очите на костенурката също грейнаха, а черупката й заблестя.
— Отдръпнете се от мен! — извика някогашният свещеник. — Божията сила и силата на Бялото ви заповядват!
СЕДЕМ
Когато страховитият шаман се обърна към Предците, Мейман от тахийните почувства как чудесното, прелестно обаяние на Костенурката помръква. Той видя, че момчето е изчезнало, и това го разтревожи, ала се утеши с мисълта, че то е затънало още по-дълбоко с кълчищата, вместо да избяга оттук. Намереше ли обаче вратата към Федик и минеше ли веднъж през нея, Мейман щеше да бъде сполетян от страшни неприятности. Защото Сейър отговаряше пред Уолтър О’ Дим, а Уолтър се подчиняваше единствено на Пурпурния крал.
Сега обаче нямаше смисъл да мисли за това. Всяко нещо с времето си. Първо трябваше да оправят кашата с шамана и да насъскат Предците отгоре му, и едва тогава да се заемат с момчето. Можеха да го излъжат, че приятелят му го вика — току-виж това подействало…
Мейман (Човекът-канарче за Мия, Птицоглавият за Джейк) се запрокрадва напред и сграбчи Андрю — дебелака със смокинга с карираните ревери — с едната си ръка, хващайки още по-тлъстата му приятелка с другата, след което кимна към обърнатия с гръб към тях Калахан.
Тирана завъртя рязко глава, но Мейман отвори човката си и й изсъска заплашително. Тя се сви стреснато — Дета Уокър вече бе успяла да забие ноктите си в маската, която Тирана носеше, и сега тя висеше на парцали около челюстта и шията й. В средата на челото й червената й раничка се отваряше и затваряше като хрилете на умираща риба.
Мейман се обърна към Андрю и го пусна за момент, колкото да посочи към някогашния свещеник, след което се ухили зловещо и прокара ноктестата си лапа пред гърлото си в красноречив жест. Дебелакът кимна и отблъсна ръцете на жена си, която се опитваше да го задържи. Под човешката маска се виждаше как отрепката в крещящо яркия смокинг набира смелост. Той се хвърли напред със сподавен вик и обгърна шията на Калахан не с дланите си, а с дебелите си предмишници. В същия миг тлъстата му половинка изкрещя и блъсна статуетката от слонова кост от ръката на отеца. Изящната skölpadda тупна на тъмнопурпурния килим, отскочи под една от масите и така (като едно хартиено корабче, което някои от вас може би си спомнят) изчезна завинаги от тази история.