Предците продължаваха да стоят на разстояние от някогашния свещеник, както и вампирите от трети тип, които се хранеха в голямата зала, ала отрепките усетиха подходящия момент и започнаха да пристъпват напред — отначало колебливо, а после и по-уверено. Те обградиха Калахан, застинаха за миг, след което се нахвърлиха отгоре му с цялото си числено превъзходство.
— Пуснете ме, в името на Бога! — извика някогашният свещеник, ала от думите му нямаше никакъв ефект. За разлика от вампирите съществата с червените дупки в челата изобщо не реагираха на името на Бога на Калахан. Единственото, което му оставаше, бе да се надява, че Джейк няма да спре, нито пък ще се върне; че той и Ко ще отидат бързо като вихър при Сузана и ще я спасят, ако това е по силите им. Или ще загинат с нея, ако не успеят. И ще убият бебето й, ако им се удаде такъв шанс. Господи Боже всемогъщи, как се бе заблуждавал само! Трябваше да отнемат живота на нероденото още в Кала, когато имаха тази възможност.
Нещо се впи дълбоко във врата му. Вампирите щяха да дойдат всеки момент, без значение дали беше с разпятие или без. Щяха да се нахвърлят върху него като акули, каквито всъщност си бяха, веднъж само да подушат кръвта му. „Помогни ми, Боже, дай ми сили!“ — замоли се Калахан и почувства как силата се влива в него. Той се завъртя наляво, докато ноктите се впиваха в ризата му, раздирайки я на парцали. Изведнъж усети, че дясната му ръка се освобождава за миг, а рюгерът продължаваше да е между пръстите му, които го стискаха с желязна хватка. Някогашният свещеник го насочи към потното, пламтящо от омраза лице на тлъстака на име Андрю и допря дулото на пистолета (купен за самозащита в далечното минало от параноичния баща на Джейк) до меката червена рана, зейнала по средата на челото на отрепката.
— Не-е-е-еее, няма да посмееш! — изписка Тирана и докато се протягаше към оръжието, предницата на роклята й най-накрая се разкъса и огромните й гърди изскочиха на свобода. Бяха покрити с груба четина.
Отецът дръпна спусъка. Изстрелът прогърмя оглушително в голямата зала. Главата на Андрю експлодира като кратуна, пълна с кръв, оплисквайки създанията, скупчени зад него. Разнесоха се писъци на ужас и потрес — отрепките не можеха да повярват, че това се случва в действителност. Калахан дори имаше време да си помисли: „Май не очаквахте да стане така, нали?“ Както и: „Това достатъчно ли е, за да ме приемете в клуба? Ставам ли за стрелец вече?“
Може би не. Калахан впери поглед в човека-птица, който стоеше точно пред него на две маси разстояние — човката му се отваряше и затваряше, а гърлото му трепереше от вълнение.
Някогашният свещеник се усмихна и се подпря по-удобно на лакътя си, докато кръвта от разкъсаното му гърло попиваше в пода, след което се прицели с рюгера на Джейк.
— Не! — извика Мейман, вдигайки уродливите си ръце към лицето си в напълно безполезен опит за защита. — Не, НЕ МОЖЕШ…
„Мога и още как“ — помисли си отецът, обзет от почти детински възторг, и отново натисна спусъка. Мейман направи две неуверени крачки назад, после още една; блъсна се в някаква маса и се сгромоляса върху нея. Три жълти пера увиснаха във въздуха над главата му, поклащайки се лениво по пътя си към пурпурния килим.
В този миг до ушите на Калахан достигна свиреп рев — не на страх, а на глад. Мирисът на кръвта му най-накрая бе достигнал до преситените ноздри на древните вампири и вече нищо не бе в състояние да ги спре. Ето защо, ако не искаше да се присъедини към тях…
Татко Калахан, навремето отец Калахан от Сейлъмс Лот, насочи цевта на рюгера към себе си. Без да губи време в излишно търсене на вечността, криеща се в тъмнината на дулото на пистолета, той го притисна силно под брадичката си.
— Хайл, Роланд! — продума някогашният свещеник и разбра,
(вълната те са на гребена на вълната)
че го бяха чули. — Хайл, Стрелецо!
Показалецът му се натегна върху спусъка в момента, в който древните чудовища се нахвърлиха върху него. Калахан бе погребан под зловонието на ледения им, безкръвен дъх, но ни най-малко не изпитваше страх от тях. Напротив — никога преди не се беше чувствал толкова силен. Най-щастливите години от живота му бяха онези, когато бе прекарал като обикновен бродяга — не като Калахан свещеника, а като Калахан скитника. Сега имаше чувството, че съвсем скоро ще може да поднови този живот и да се скита накъдето поиска, изпълнил дълга си… и това беше хубаво.