— Нека откриеш своята Кула, Роланд, да влезеш вътре и да се изкачиш до върха й!
Зъбите на отдавнашните му врагове, тези древни братя и сестри на онова същество, което се наричаше Курт Барлоу, се впиха в него като отровни жила, ала Калахан изобщо не ги усети. Той се усмихна, докато натискаше спусъка, и този път избяга от тях завинаги.
Втора глава
На гребена на вълната
ЕДНО
Докато караха по черния път, извеждащ ги от къщата на писателя в Бриджтън, Еди и Роланд се натъкнаха на оранжев пикал с надпис „Централно електрозахранване на Мейн“. Близо до него стоеше мъж с жълта каска и жилетка в сигнален цвят и подрязваше клоните, застрашаващи увисналите електрически жици. Дали Еди усети нещо тогава — някакво раздвижване в силата? Нещо като предвестник на вълната, която се надигаше по Пътя на Лъча, носейки се към тях? По-късно си мислеше, че е било точно така, ала не можеше да каже със сигурност. Господ му бе свидетел, че се чувстваше доста странно, и защо не? Колко хора се бяха срещали със своите създатели? Добре де… Стивън Кинг не бе сътворил Еди Дийн — младият мъж, чийто Ко-Оп Сити се намираше в Бруклин, вместо в Бронкс — не, не още, не и през 1977… но Стрелеца бе сигурен, че след известно време писателят щеше да направи точно това. Как иначе той и Роланд щяха да се озоват тук?
Еди отби и спря пред пикапа на електрозахранването, слезе от колата и попита изпотения мъж с градинарските ножици за пътя към Търтълбек Лейн в Ловъл. Човекът с жълтата каска му обясни пространно как да стигне дотам, след което добави:
— Ако наистина сте решили да отидете там днес, трябва да поемете по шосе № 93. Или Блатистия път, както го наричат местните.
После вдигна ръка към Еди и предизвикателно го изгледа, като че ли очакваше непознатият да започне да спори с него, въпреки че младият стрелец не бе проронил и думичка, след като бе задал въпроса си.
— Знам, че е по-дълъг с десетина километра и друса като дърт педал, но днес просто не можете да минете през Ийст Стоунхам. Ченгетата са го блокирали. Направо бъка от щатски куки и местни дървеняци… има даже и от полицейското на Оксфорд Каунти.
— Майтапиш се — каза му Еди. Това беше най-безопасният отговор, за който се сети в момента.
Човекът с жълтата каска мрачно поклати глава.
— Май никой няма представа к’во точно е станало, ама се знае, че са се гърмели — с автомати може би — и е имало експлозии. — Мъжът потупа очуканото, полепнало със стърготини уоки-токи на колана си. — Даже чух и думичката с „т“ на няколко пъти, и да ти кажа честно, хич не бях изненадан.
Еди нямаше и най-бегла представа каква е тази думичка с „т“, но знаеше много добре, че Роланд искаше да продължат. Буквално усещаше нетърпението на своя дин в главата си и имаше чувството, че почти можеше да види онзи нетърпелив жест на Стрелеца, който означаваше: „Да тръгваме! Да тръгваме!“
— Говоря за тероризъм — каза човекът от електрозахранването, след което понижи глас. — Хората не вярват, че нещо такова може да стане в Америка, братле, но имам новини за теб — може! Може и да не е днес, но рано или късно ще се случи. Някой ден ще взривят я Статуята на свободата, я Емпайър Стейт Билдинг — левичарите, десничарите или шибаните араби. Има толкова много откачалки.
Еди, който бе запознат с последвалите десет години от американската история, кимна.
— Може би си прав. Благодаря за информацията.
— Просто се опитах да ти спестя малко време — вдигна рамене мъжът с жълтата каска. Еди му обърна гръб и тъкмо отваряше вратата на форда на Джон Кълъм, когато човекът от електрозахранването продължи: — Да не си се бил, господине? Не ми изглеждаш много добре, пък и накуцваш…
Да, Еди наистина бе участвал в бой — бе улучен в ръката и десния прасец, но нито една от тези рани не беше сериозна — той дори бе забравил за тях след последвалите събития. Сега отново го заболяха. Защо, за Бога, бе отхвърлил предложените му от Арон Дипно таблетки перкосет?
— Да — рече младият стрелец след кратка пауза, — точно затова отивам в Ловъл. Кучето на един човек ме ухапа и сега отиваме да си поговорим. — Съзнаваше, че историята е съшита с бели конци, но какво от това — в края на краищата не беше писател. Това беше работа на Кинг. Във всеки случай набързо скалъпената версия бе достатъчно добра, за да успее да се напъха зад волана на форда, без мъжът с жълтата каска да го засипе с още въпроси, а за момента това бе най-важното. Еди запали двигателя и отново подкара колата.