Стивън Кинг
Тъмната половина
Тази книга се посвещава на Шърли Зондерегер, която ми помагаше да си върша работата, и на нейния съпруг Питър.
Много съм задължен на покойния Ричард Бахман (Ричард Бахман е псевдоним на самия Стивън Кинг. Бел. прев.) за това, че ми помагаше и ме вдъхновяваше. Тази книга нямаше да може да бъде написана без него.
С. К.
ПРОЛОГ
— Режи го — каза Машин. — Режи го, докато съм тук, за да видя как го правиш. Искам кръв да тече. Не ме карай да повтарям.
Началото на живота на човека, на истинския му живот не съвпада с момента на раждането. Истинският живот на Тад Бомънт, едно малко момче родено и отрасло в квартала Риджуей на Бергенфийлд, щата Ню Джърси, започна през хиляда деветстотин и шестдесета. През онази година, когато Тад Бомънт навърши единадесет, му се случиха две неща. Едното щеше да определи насоката на живота му, докато другото почти стана причина за смъртта му.
През януари Тад изпрати разказ за един конкурс организиран от списание „Америкън Тийнейджър“. През юни той получи писмо от редакторите на списанието, които го уведомяваха, че му присъждат почетната награда в раздела „белетристика“. В писмото се казваше, че журито би му дало втора награда, но във формуляра попълнен от него се посочвало, че едва след две години той ще стане истински американски тийнейджър. Все пак, пишеха редакторите, неговият разказ „Извън дома на Марти“ бе изключително зряла творба, за което го и поздравяваха. Две седмици по-късно пристигна с препоръчана поща грамота, изпратена от списанието. На грамотата името му бе написано с такива завъртени букви в староанглийски стил, че едва можеше да го прочете, а в долния й край имаше златен печат със символа на „Америкън Тийнейджър“ — релефно очертаните фигури на късоподстригано момче и на момиче с коса на опашка, които танцуват джайв.
Тад бе тихо и сериозно момче, което често се спъваше или изпускаше предмети. Майка му го взе в прегръдките си и почти го задуши от целувки. Баща му изобщо не се впечатли.
— Ако е толкова дяволски добър, защо не са му пратили пари? — изръмжа той, потънал в креслото.
— Глен…
— Е, все едно. Може би Ърнест Хемингуей ще ме черпи една бира, когато ти успееш да го направиш на пух и прах.
Майка му не каза нищо, но постави писмото и грамотата в рамка, за която плати от собствените си джобни пари. Окачи ги над леглото в стаята му. Когато идваха роднини или други познати на гости, тя ги водеше, за да им я покаже. Казваше им, че Тад ще стане велик писател някой ден. Тя винаги бе чувствала, че той е предопределен да бъде велик и грамотата бе само първото доказателство. Това караше Тад да се чувства неловко, но той обичаше майка си твърде много, за да й се противопостави.
Независимо от смущението, което изпитваше, Тад реши, че майка му поне отчасти има право. Той не знаеше дали притежава дарбата на велик писател, но беше сигурен, че ще стане писател, все едно какъв. Защо не? Пишеше добре. Важното бе, че му вървеше. Когато думите се лееха му вървеше страшно. А и нямаше вечно да го лишават от паричната награда, поради някаква си формалност. Нямаше вечно да бъде на единадесет.
Второто важно нещо, което се случи през същата година, започна през август. Тогава се появи главоболието. Първоначално не беше силно, но когато училището отвори вратите си през септември, леките, но постоянни пробождания в слепоочието и зад челото се бяха превърнали в чудовищно натрапчива, непоносима болка. Когато главоболието го нападаше, той не можеше да направи нищо друго освен да се затвори в тъмната си стая, да легне и да чака смъртта. В края на месеца вече истински се надяваше, че ще умре. А в средата на октомври, когато болката стана нетърпима, той започна да се страхува, че дори смъртта няма да му донесе спасение. Настъпването на поредното ужасно главоболие се предшестваше от някаква слухова халюцинация.
Звукът, който само той чуваше, му напомняше далечното писукане на хиляди врабчета. Понякога му се струваше, че вижда как тези малки птички се струпват по телеграфните жици и по покривите, както правят през пролетта и есента. Майка му го заведе при доктор Стюард.
Доктор Стюард огледа очните му дъна с офталмоскоп и поклати глава. След това дръпна завесите, изгаси лампата и каза на Тад да гледа право към боядисаната в бяло стена на кабинета. Използвайки джобно фенерче, докторът нареди на Тад да следи с поглед светлите кръгчета, които бързо пробягваха по стената.
— Това кара ли те да се чувстваш малко странно, синко?