Журналистът кимва утвърдително. Бомънт има предвид Алексис Машин, главния герой на първия и на последния роман на Джордж Старк.
— Ако бях завършил „Пътят на Машин“ така както я бях подхванал, щях да я завра в някое чекмедже завинаги — казва Бомънт. — Издаването й щеше да е плагиатство. Но някъде след първата четвърт книгата сякаш намери свой собствен ритъм и всичко си дойде на мястото.
Репортерът пита дали Бомънт иска да каже, че след като е работил известно време върху книгата, Джордж Старк сякаш се е пробудил и е проговорил.
— Да — отвръща Бомънт. — И така може да се каже.
Тад вдигна глава и отново се засмя. Бебетата, които Лиз сега хранеше с пюре от грах, видяха усмивката му и също се засмяха. Доколкото си спомняше това, което всъщност каза на журналиста беше: „Господи, колко мелодраматично! Така както го каза, ми напомни съвсем на онази сцена във «Франкенщайн», където пада гръм върху най-високата кула на замъка и чудовището умира от електрическия удар.“
— Няма да успея да ги нахраня, ако не престанеш — отбеляза Лиз. На върха на носа й имаше пюре от грах и на Тад внезапно му се прииска да го целуне.
— Какво да престана?
— Като се усмихнеш и те се усмихват. Не можеш да нахраниш бебе, което се усмихва, Тад.
— Извинявай — каза той смирено и намигна на близнаците. Изцапаните им в зелено устни се разтеглиха още по-широко в напълно еднакви усмивки.
Тад сведе поглед и продължи да чете.
— Започнах да пиша „Пътят на Машин“ през онази нощ, когато измислих името. Тогава се случи и друго. Заредих лист хартия в пишещата машина, когато бях готов да започна… и веднага го извадих. Всичките си книги съм печатал, но Джордж Старк явно не си падаше по пишещите машини.
Момчешката усмивка отново се появява на лицето му.
— Може би защото не е имало пишещи машини в онези каменни хотели, където той излежаваше присъдите си.
Бомънт има предвид кратката биография на Джордж, която се печата на задните корици на книгите. В нея се казва, че авторът е на тридесет и девет години и че е излежавал присъди в три различни затвори по обвинения в палеж, за нападение с хладно оръжие и за опит за убийство. Но това, което пише на корицата е само част от биографията му. Бомънт изважда и „досието“ на автора подготвено за издателство „Даруин Прес“. В него е разказан в най-големи подробности, каквито само един писател би могъл да измисли, живота на „второто аз“ на Бомънт. Всичко е записано там: от раждането му в Манчестър, Ню Хампшир до последното му местожителство в Оксфорд, Мисисипи. Не е включено само погребението му преди шест седмици в гробището Хоумланд в Касъл Рок, щата Мейн.
— Намерих една стара тетрадка в чекмеджето на бюрото си и използвах моливите. — Тад посочва към чашата с моливите и остава малко учуден когато открива един от тях в ръката си. — Започнах да пиша и не усетих как мина времето до полунощ, когато дойде Лиз и ме попита дали изобщо възнамерявам да си лягам.
Лиз Бомънт също си спомня за онази нощ.
— Събудих се в единадесет и четиридесет и пет и видях, че Тад не е в леглото. Помислих си, че пише, но не чух пишещата машина. Това ме изплаши малко.
Но изразът на лицето й подсказва, че едва ли е била „малко“ изплашена.
— Когато слязох долу и го видях да драска бързо в онази тетрадчица, бях като ударена с мокър парцал. Носът му почти докосваше листа — засмива се Лиз.
А почувствала ли е облекчение?
— Огромно облекчение — казва Лиз с тих и отмерен тон.
— Прелистих назад тетрадката и видях, че бях написал шестнадесет страници, без да съм задраскал нито една дума и бях превърнал почти цял молив в купчина стърготини — казва Бомънт и поглежда към чашата с моливите с такова изражение, което може да означава и тъга и скрита насмешка. — Май ще трябва да изхвърля тези моливи сега, когато Джордж е вече мъртъв. Аз не ги използвам. Опитах, но нищо не се получи. Не мога да работя без пишещата си машина. Ръката ми отмалява и отказва да се подчинява. С Джордж това никога не се случваше.
Той вдига поглед и ми намига загадъчно.
— Скъпа — Тад погледна към жена си, която съсредоточено се опитваше да натъпче Уилям с последните остатъци от граховото пюре. Голяма част от пюрето се намираше на лигавника му.
— Какво?
— Погледни насам за минутка.
Тя се обърна и Тад й намигна.
— Това стори ли ти се загадъчно?
— Не, скъпи.
— И аз така мисля.
По-нататък историята се развива като някаква пародия на това, което „спецовете наричат роман“ по думите на самия Бомънт.
„Пътят на Машин“ бе публикувана през хиляда деветстотин седемдесет и шеста от неголямото издателство „Даруин Прес“, докато книгите на истинския Бомънт се издаваха от Дютон. Романът постигна неочакван успех, като оглави списъците за бестселъри от единия до другия бряг. Филмът по книгата също бе страхотен хит.