Някъде изпука клон. Единственият друг шум идваше от колата на Роули. Заглушителят не беше наред, още когато Тад потегли на запад, а сега явно изобщо бе престанал да работи. Моторът боботеше и газовете му излизаха с такъв пукот, че чудовищното ято би следвало да отлети веднага от уплаха, ала врабците дори не помръднаха.
Ятото се бе разположило на по-малко от дванадесет стъпки от мястото, където той спря „Фолксвагена“ и премести на нулево положение заяждащия лост за скорости. Тази демаркационна линия беше толкова права, сякаш някой я бе прекарал с изпънат конец.
„Никой не е виждал от години ято като това — помисли си той. — От масовото унищожение на пощенските гълъби в края на миналия век. Ако и тогава изобщо е имало нещо подобно. Напомня ми на онази история от Дафни дьо Мюрие.“
Едно врабче прелетя, кацна на капака на колата и сякаш се втренчи в него. Тад видя страх и безстрастно любопитство в малките, черни очички на птицата.
„Докъде ли се простират? — зачуди се той. — До самата къща? Ако е така, Джордж ги е видял… и ще има да се плаща жестока цена, ако тя вече не е била платена. А дори и да не стигат до къщата, аз как ще стигна дотам? Те не са просто накацали по пътя, те са самият път!“
Но той знаеше отговора на този въпрос. Ако искаше да стигне до къщата, трябваше да кара през тях.
„О, не — простена някакъв вътрешен глас — Не можеш да постъпиш така.“ В съзнанието му изникна ужасна картина: хрущенето на мъничките прегазени тела, струите кръв, които бликват под колата и сплъстените на топки перца, които се залепват по въртящите се гуми.
— Но ще го направя — промълви той. — Ще го направя защото така трябва. — Усмихна се неуверено и лицето му се разтегли в гримаса на почти ненормална концентрация. В този миг той странно напомняше Джордж Старк. Премести лоста за скорости на първа и започна да си тананика „Джон Уесли Хардинг“. „Фолксвагенът“ се задави, за малко да не тръгне, после изпука три пъти оглушително и потегли.
Врабчето върху капака на колата отлетя. Дъхът на Тад спря в очакване на цялото ято да отлети, както в неговите видения — един огромен черен облак, придружен от звук подобен на буря в чаша вода.
Ала вместо това пътят пред „Фолксвагена“ започна да се движи и гърчи. Някои от врабците се отдръпнаха назад и освободиха два коловоза на шосето, достатъчно широки, за да може да минат по тях гумите на колата.
— Господи — прошепна Тад.
Изведнъж се оказа сред тях. Изведнъж премина от света, в който всичко му беше познато, в някакъв странен свят населен единствено от тези часовои, които пазеха границата между земята на живите и тази на мъртвите.
„Там съм аз сега — помисли си той, докато караше бавно по пътеката, която врабците направиха за него. — Аз съм в света на възкръсналите мъртви и Бог да ми е на помощ.“
Пътят продължи да се освобождава пред него. Врабците се отдръпваха винаги на около дванадесет стъпки пред него и щом изминеше това разстояние, те отново му правеха път. Колата минаваше над врабчетата, които оставаха между гумите, но явно не ги прегазваше, във всеки случай не виждаше мъртви врабчета зад себе си в огледалото. Но беше трудно да се каже със сигурност, тъй като те затваряха веднага след него пътеката и пак образуваха плътния равен килим от пера.
Тад усети миризмата им — лека едва доловима миризма като от разпаднали се на прах тленни останки. Веднъж като момче си напъха главата в една торба пълна със сачми за зайци и вдиша дълбоко. Миризмата беше подобна на тази. Не беше противна, но заливаше всичко наоколо. И беше някак странна. Тад се разтревожи да не би тази маса от птици да вдишва целия кислород и той да се задуши преди да е стигнал там, за където се беше запътил. Дочу звук — „туп-туп“ над главата му. Представи си как врабците накацват и по покрива на „Фолксвагена“. Някак се свързват с другите на пътя и ги напътстват като им казват кога да се отместят встрани и кога е безопасно да заемат предишното си положение на пътя.
Той се изкачи на върха на първия хълм на Лейк Драйв и погледна надолу. Пред него се простираше долина от врабци. Те бяха навсякъде, скриваха от погледа всеки предмет, всяко дърво. Пейзажът се превръщаше в някакъв кошмарен птичи свят, който Тад никога не би могъл да си представи, който дори не можеше да се опише.
Тад почувства, че всеки момент ще припадне и си удари силен шамар по бузата. Това беше съвсем тих звук в сравнение с боботенето на мотора на колата, но той видя как през морето от врабци премина огромна вълна… като тръпка на ужас.