Не мога да сляза долу. Не мога.
Трябва. Ти знаеш. Ти ги повика. Те са твои.
А и къде другаде можеше да отиде? Спомни си думите на Роули: „Внимавай много, Тадеус. Нито един човек не може да властва над пратениците на задгробния живот. Поне не за дълго.“ Ами ако се опиташе да се върне обратно към шосето? Врабците се бяха отдръпнали, за да му направят път на идване… но едва ли щяха да го пуснат да се върне. Ако тръгнеше да се връща сега, изобщо не можеше да си представи какви щяха да бъдат последствията.
Тад започна да се спуска надолу по хълма… и врабците му направиха път.
По-късно не можеше да си спомни останалата част от пътуването. В съзнанието му се спусна милостиво завесата на забравата, щом стигна до къщата. Спомняше си само, че непрекъснато си повтаряше наум: „Та те са само ВРАБЧЕТА, за бога… не са тигри или крокодили, или хищната риба пираня… те са просто ВРАБЧЕТА!“
Така беше. Обаче само гледката от толкова много врабчета, които покриваха всичко, отрупваха всяко клонче, всеки повален дънер… въздействаше на съзнанието по особен начин. Въздействието беше направо болезнено.
На около миля и половина от началото на улицата Тад стигна до острия завой, след който от ляво се простираше ливадата Скулхаус Медоу… само че сега я нямаше. Беше изчезнала. Скулхаус Медоу беше почерняла от врабчетата.
Въздействието беше болезнено.
Колко бяха? Колко милиона? Или колко милиарда?
Някъде в гората се счупи клон и падна с трясъка на далечен гръм. Тад мина покрай къщата на Уилямс. Очертанията на островърхия й покрив се губеха. Отрупан с врабчета, той приличаше на голяма гърбица. Изобщо не разбра, че колата на Алън беше паркирана пред къщата. Видя само един малък хълм, покрит с пера.
Мина покрай къщите на Садлър, на Масенбърг, на Пейн. Другите собственици не познаваше или просто не можеше да си спомни имената им. След тях, на около четиристотин ярда от неговата къща, врабчетата изведнъж свършваха. До едно място целият свят беше врабчета, а двадесет сантиметра по-нататък нямаше нито една птица. Пак му се стори, че някой е прокарал с опънат конец права линия насред пътя. Птиците заподскачаха и запърхаха с крилца, оставяйки две бразди за гумите на „Фолксвагена“. Сега колата отново беше на голия черен път.
Тад докара колата до чистия път, спря внезапно, отвори вратата и повърна. Простена и изтри с ръка потта от челото си. Пред себе си виждаше гората на двата бряга и сините звездички, които проблясваха по повърхността на езерото от лявата му страна.
Погледна зад себе си и видя притихнал в очакване, мрачен свят.
„Психопомп — помисли си той. — Бог да ми е на помощ, ако нещо се обърка, ако загубя контрол над птиците. Господ да ни е на помощ.“
Тад затръшна вратата и затвори очи.
Овладей се, Тад. Не си дошъл чак дотук, за да оплескаш сега цялата работа. Стегни се. Забрави за врабчетата.
„Не мога да ги забравя! — простена някакъв глас в съзнанието му. То не можеше да приеме, това което ставаше, беше изпълнено с ужас, на ръба на лудостта. — Не мога! НЕ МОГА!“
Ала щеше. Трябваше.
Врабците чакаха. И той щеше да чака. Да чака, докато дойде момента. Ще разбере някак кога е дошъл той. Ако не можеше да го направи заради себе си, трябваше да го направи заради Лиз и бебетата.
Представи си, че е роман. Роман, който пишеш. Роман, в който няма никакви птици.
— Окей — промълви той. — О’кей, ще се опитам.
Подкара колата. Започна отново да си пее тихичко „Джон Уесли Хардинг.“
2.
Тад угаси мотора, който изтрещя победоносно за последен път и спря да работи. Слезе от колата и се протегна. Джордж Старк излезе от къщата, държейки Уенди и пристъпи на верандата с лице към Тад.
Старк също се протегна.
Лиз стоеше до Алън и почувства как в нея се надига писък, ала не в гърлото й, а някъде в съзнанието й. Искаше повече от всичко да откъсне очи от двамата мъже, но разбра, че не може.
Като гледаше тях, сякаш виждаше един човек, който се протяга пред огледалото.
Те изобщо не си приличаха, дори и ако се абстрахираше от непрекъснато разлагащото се тяло на Старк. Тад беше кестеняв и слаб, а Старк светъл, въпреки тена си (малкото, което бе останало от него) и широкоплещест. И все пак те бяха като два огледални образа. Приликата беше някак неестествена именно защото ужасеният поглед не можеше да определи поне един детайл, на който тя да се дължи. Приликата беше призрачна, скрита дълбоко между редовете и все пак натрапващо реална: и двамата кръстосаха крака, разпериха широко пръсти, изпъвайки ръце до бедрата си и присвиха очи.
Спряха да се протягат в един и същи момент.
— Здрасти, Тад — каза почти срамежливо Старк.