— Здрасти, Джордж — каза с равен тон Тад. — Семейството?
— Добре е, благодаря. Ще го направиш, нали? Готов ли си?
— Да.
Зад него по пътя се прекърши клон. Очите на Старк моментално се загледаха по посока на звука.
— Какво беше това?
— Клон на дърво — отвърна Тад. — Преди четири години оттук мина торнадо, Джордж. Мъртвите дървета продължават да падат. Знаеш това.
Старк кимна.
— Как си, брато?
— Добре съм.
— Изглеждаш ми малко пребледнял — Старк се вгледа внимателно в лицето му. Тад почувства, че се опитва да прочете мислите му.
— И ти не изглеждаш много готино.
Старк се засмя, въпреки че явно не му беше до смях.
— Да, сигурно е така.
— Ще ги оставиш ли на мира? — попита Тад. — Ако направя това, което искаш, наистина ли ще ги оставиш на мира?
— Да.
— Обещай ми.
— Добре — каза Старк, — обещавам ти. Имаш думата на един човек от юга, която не се дава лесно. — Престореният му, почти пародиен, провлачен акцент беше изчезнал. Старк говореше със сериозно, ужасяващо достойнство. Двамата мъже стояха един срещу друг на късното следобедно слънце, което хвърляше искряща, златиста светлина и придаваше атмосфера на нереалност.
— Окей — каза Тад след дълга пауза и си помисли: „Той не знае. Той наистина не знае. Врабците… са още тайна за него. Моята тайна.“ — Добре, да започваме.
3.
Докато двамата мъже стояха до вратата, Лиз изведнъж осъзна, че току-що бе имала прекрасната възможност да каже на Алън за ножа скрит в дивана… и не се бе възползвала от нея.
А може би още не беше късно?
Тя се обърна към него и в този миг Тад извика:
— Лиз?
Тонът му беше остър. В него се долавяше и нотка на заповедност, което не беше типично за него. Сякаш той се бе досетил какво кроеше тя… и искаше да я възпре. Но това беше невъзможно, разбира се? А дали? Лиз не знаеше, тя вече не знаеше отговора на нито един въпрос.
Тя го погледна и видя как Старк му подава бебето. Тад притисна Уенди към гърдите си, а Уенди обви с ръце врата на баща си със същата любов, с която преди малко прегръщаше Старк.
„Сега! — чу тя вик в съзнанието си. — Кажи му сега! кажи му да бяга! Сега, щом бебетата са в наши ръце!“
Обаче Старк имаше пистолет, а никой от тях не беше толкова бърз, че да се надбягва с куршумите. А и тя добре познаваше Тад. Макар че никога не би го казала на глас, тя си помисли, че беше напълно възможно той да се препъне и да падне.
А сега Тад се бе приближил до нея и тя не можеше да се самозалъгва, че не разбира какво изразява погледа му.
„Остави на мене, Лиз — се четеше в очите му. — Това си е моя работа.“
След това я прегърна и цялото четиричленно семейство се оказа в една непохватна, но любвеобилна прегръдка.
— Лиз — каза той и целуна студените й устни. — Лиз, Лиз, съжалявам, ужасно съжалявам за всичко. Не исках това да се случи. Не знаех, че така ще стане. Мислех, че е безобидно. Просто… една шега.
Тя го прегърна силно, целуна го, оставяйки устните му да стоплят нейните.
— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред, нали, Тад?
— Да — каза той. Отдръпна се от нея, така че да може да я погледне право в очите. — Всичко ще бъде наред.
Целуна я отново и се обърна към Алън.
— Здрасти, Алън — усмихна се Тад. — Сега промени ли мнението по някои въпроси?
— Да, за доста неща си промених мнението. Днес говорих с един твой стар познат. И твой също — обърна се той към Старк.
Старк повдигна малкото останало от веждите му.
— Не мислех, че аз и Тад имаме общи познати, шерифе Алън.
— Ами, ти си имал много близки взаимоотношения с тоя човек — каза Алън. — Всъщност той те убил навремето си.
— За кого говориш? — попита остро Тад.
— Разговарях с доктор Притчърд. Той помни и двама ви прекрасно. Вижте, била е доста странна операция. Това, което изрязал от мозъка ти, е бил той — Алън кимна в посока към Старк.
— Какво искаш да кажеш? — попита Лиз, а гласът й изневери на последната дума.
И така Алън им разказа каквото му беше казал Притчърд… но в последния момент реши да не споменава за връхлитането на врабците върху болницата. Не ги спомена, защото Тад не бе казал нищо за врабците… а той самият беше минал покрай Уилямс, за да дойде дотук. Оттук можеха да се направят два извода: или врабците вече ги е нямало, когато Тад е минал оттам, или Тад не искаше Старк да узнае за тях.
Алън се вгледа внимателно в Тад. „Нещо става тук. Някаква идея се ражда. Моля се на Бога да е добра.“
Лиз изглеждаше съвсем зашеметена, когато Алън свърши да разказва. Тад кимаше, а Старк, от когото Алън очакваше най-бурна реакция, не изглеждаше особено впечатлен. По изражението на полуразложеното му лице Алън разбра, че това само забавляваше Старк.