— О, боже — промълви Лиз.
Алън сграбчи ръката й.
— Мълчи — каза. — Той не бива да чуе.
— Но какво…
Алън й помогна да слезе по стълбите, държейки я здраво за ръката. Когато отидоха в кухнята, той й разказа и останалото, което му бе казал доктор Притчърд този следобед, сякаш преди хиляди години.
— Какво значи това? — прошепна тя. Беше бледа като платно. — Алън, толкова ме е страх.
Той я прегърна и въпреки, че се страхуваше, усети здравото й женско тяло до себе си.
— Не знам — каза той, — но знам едно — те са тук защото Тад или Старк ги е повикал. Почти съм сигурен, че е Тад. Той трябва да ги е видял на идване. Видял ги е, но не каза нищо.
— Алън, той не е същият.
— Знам.
— Част от него обича Старк. Част от него обича… злото в Старк.
— Знам.
Те отидоха до прозореца в антрето до масичката с телефона и погледнаха навън. Алеята бе покрита с врабци, и гората, и бараката, където се намираше двадесет и две калибровия пистолет. Колата на Роули изобщо не се виждаше.
Обаче нямаше никакви врабци по Торонадото на Старк. В кръг около колата също беше празно, сякаш това пространство беше поставено под карантина.
Чу се глухо издумтяване, когато едно врабче се удари в прозореца. Лиз извика тихо. Останалите птици се раздвижиха неспокойно, сякаш огромна вълна се разля нагоре по хълма. После пак замряха.
— Дори и да са на Тад — каза тя — той може да не ги използва срещу Старк. Има някаква лудост в него, Алън. И винаги е имало. Това… му харесва.
Алън не каза нищо, но и той знаеше, че е така. Беше го усетил.
— Всичко е като кошмарен сън. Да можех да се събудя. Да се събудя и нещата да си бъдат пак, както преди. Не както преди Клоусън, а както бяха преди изобщо да се появи Старк.
Алън кимна.
Тя вдигна поглед към него.
— Какво ще правим сега?
— Най-трудното — отвърна той. — Ще чакаме.
9.
Вечерта сякаш нямаше край. Залезът бавно кървеше в небето, докато слънцето се скри зад планината на запад от езерото, планината, която се сливаше с веригата Президеншъл Рейндж в Ню Хампшир.
Навън последното ято долетя и се присъедини към главното ято. Алън и Лиз чувстваха тяхното присъствие на покрива над главите си, като гробна могила от врабци, но стояха тихо. Чакаха.
Докато се разхождаха из стаята, въртяха глави насам-натам, като радари, които се опитват да уловят някакъв сигнал. Вслушваха се в шумовете от кабинета, а най-влудяващото нещо бе, че никакъв звук не идваше зад вратата на този кабинет. Лиз дори не можеше да чуе гугукането и бърборенето на бебетата. Надяваше се, че са заспали, но нямаше начин да накара гласът, който настояваше, че Старк е убил и тях, и Тад, да замлъкне.
Убил ги е тихо
С бръснача, който носеше.
Тя си повтаряше, че ако нещо подобно се случеше, врабците щяха някак си да научат, щяха да направят нещо. Тази мисъл я утешаваше, макар и съвсем малко. Врабците представляваха огромна, неразрешима главоблъсканица. Само един бог знаеше какво щяха да направят… и кога.
Здрачът бавно отстъпваше пред тъмнината, когато Алън каза остро:
— Ще си разменят местата, ако това продължи прекалено дълго, нали? Тад ще почне да се чувства зле… а Старк — по-добре.
Лиз толкова се стресна, че почти изпусна чашата с горчиво кафе, която държеше.
— Да. Така мисля.
Чу се вика на гмуркач от езерото — един самотен, изолиран, пълен с болка звук. Алън си представи близнаците на горния етаж, едната двойка — в мир един с друг, а другата — в примката на ужасна схватка, която се разиграваше в полуздрача на въображението на две съзнания слети в едно.
Навън се стъмваше, а птиците наблюдаваха и чакаха.
„Люлката от дъска се движи — помисли си Алън. — Краят на Тад се качва нагоре, а този на Старк слиза надолу.“ Там горе зад вратата, в кабинета, за който имаше два входа, промяната беше започнала.
„Краят почти дойде — помисли си Лиз, — какъвто и да е той.“
И сякаш именно тази мисъл предизвика идването на края. Тя чу как задуха вятър, как се надига странно бръмчене. Само че езерото беше гладко като чиния.
Тя се изправи, с широко отворени очи и се хвана с ръце за гърлото. Втренчи поглед отвъд остъклената стена. Опита се да извика Алън, но гласът й изневери. А и това беше без значение.
Отгоре се чу някакво странно подсвиркване, един звук, който сякаш идеше от изкривена флейта. Старк извика внезапно, рязко:
— Тад? Какво правиш? КАКВО ПРАВИШ? — Чу се шум като изстрел от пистолет със заглушител. Веднага след това Уенди започна да плаче.