А навън в сгъстяващия се мрак, милион врабци размахаха крилата си, готови да полетят.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ВРАБЧЕТАТА ЛЕТЯТ
1.
Когато Лиз затвори вратата и остави двамата мъже сами, Тад разгърна тетрадката и се загледа в празния лист за момент. След това взе един от подострените моливи.
— Ще започна с тортата — каза той на Старк.
— Добре — отвърна Старк. Изражението му изразяваше нетърпение, дори копнеж. — Точно така.
Моливът застина на сантиметър от страницата. Това беше винаги най-хубавият момент — точно преди първото драсване на перото. Това беше един вид хирургия и на края пациентът почти винаги умираше, но все пак Тад не можеше да не го прави. Трябваше да го прави, затова живееше. Само заради това.
„Само не забравяй — помисли си той. — Не забравяй какво всъщност правиш.“
Но една част от него, тази, която наистина искаше да напише „Стоманената машина“, се възпротиви.
Тад се наведе напред и започна да изпълва празния лист.
СТОМАНЕНАТА МАШИНА
Джордж Старк
Първа глава: Сватбата
Алексис Машин рядко действаше по някакво случайно хрумване, така че за първи път му са случваше в подобна ситуация да му дойде такава приумица. И все пак му беше хрумнала: От всички хора на тая земя… Колко? Пет милиарда? аз съм единственият, който понастоящем се намирам в една движеща се сватбена торта с един „Хеклер и Кох“ двеста двадесет и три калибров полуавтомат в ръцете си.
Никога през живота си не се бе чувствал така затворен в едно тясно пространство. Въздухът от самото начало беше като на свършване, но той и без това не смееше да си поеме дълбоко дъх. Захарната глазура на тортата „Троя“ беше истинска, ала под нея нямаше нищо друго освен един тънък слой от някаква гипсова материя наречена Нартекс, нещо подобно на висококачествен картон. Ако си поемеше дълбоко въздух сигурно куклите на младоженеца и младоженката на най-високия етаж на тортата щяха да паднат. Сигурно и глазурата щеше да се пропука и…
Тад писа в продължение на близо четиридесет минути, като постепенно набираше скорост. Въображението му непрекъснато попълваше картината и звуците на сватбеното тържество, което щеше да завърши с оглушителна пукотевица.
Накрая той остави молива, който се беше съвсем изтъпил.
— Дай ми цигара — каза той.
Старк повдигна вежди.
— Да — каза Тад.
На бюрото имаше пакет цигари „Пал Мал“. Старк извади една и Тад я взе. След толкова години цигарата му се стори някак непривична… някак прекалено голяма. Но все пак му беше добре. Чувстваше, че така трябва да бъде.
Старк запали клечка кибрит и я приближи до цигарата, а Тад смукна дълбоко. Пушекът прободе дробовете му по безжалостния познат начин. Веднага се почувства леко замаян, но нямаше нищо против това усещане.
„Сега имам нужда да пийна нещо — помисли си той. — И ако съм още жив и здрав, когато всичко това приключи, това е първото нещо, което ще направя.“
— Мислех, че си ги отказал — каза Старк.
— И аз така мислех — кимна Тад. — Какво мога да кажа, Джордж. Не съм смятал правилно.
Тад всмукна пак дълбоко от цигарата и издиша дима през носа си. Обърна тетрадката към Старк.
— Твой ред е — каза му той.
Старк се наведе към тетрадката и прочете последния параграф написан от Тад. Нямаше нужда да чете останалото. И двамата знаеха как се развиваше историята.
Джак Рейнджли и Тони Уестърман бяха в кухнята на къщата, а Ролик трябваше вече да е на горния етаж. И тримата бяха въоръжени с полуавтомати „СтирОг“, единствената сносна картечница, която се произвеждаше в Америка. Дори и ако някои от телохранителите, които се представяха за гости, да бяха бързаци, те тримата щяха да стъкнат такъв кръстосан огън, че да успеят да прикрият отстъплението си. Веднъж да изляза от тая торта, помисли си Машин. Това е единственото, за което се моля.
Старк също запали цигара, взе един от моливите, отвори своята тетрадка… и спря. Погледна Тад с абсолютна прямота.
— Страхувам се, брато — каза той.
Тад почувства как в него се надига съчувствие към Старк, въпреки всичко, което знаеше за него. „Страхуваш се. Разбира се, че ще се страхуваш. Само тези, които сега започват, само хлапаците не се страхуват. Годините минават, а думите на листа не стават по-тъмни… но белите полета стават по-бели. Страхуваш ли се? Трябва да си по-луд, отколкото си, за да не те е страх.“
— Знам — каза той. — И знаеш ли до какво се свежда в крайна сметка: единственият начин да го направиш е да го направиш.
Старк кимна и се наведе над тетрадката. Прочете още два пъти последния параграф, написан от Тад… и тогава започна да пише.