„Хензел и Гретел“ — помисли си Тад и в този момент Старк заби молив в рамото му.
Тад изрева от болка и блъсна Старк. Старк се препъна в пишещата машина, която беше оставена в ъгъла и се строполи до стената. Опита се да прехвърли пистолета в дясната си ръка… но го изпусна.
Ударите на врабчетата във вратата се чуваха като постоянен тътен… и тя бавно започна да се завъртва около оста си. Едно врабче със счупено крило се провря и падна, гърчейки се на пода.
Старк пъхна ръка в джоба си… и извади сгъваемия бръснач. Отвори острието със зъби. Над стоманата искрящият му поглед беше съвсем налудничав.
— Иска ти се, брато, а? — попита той и Тад видя, че лицето му отново бе започнало да се разлага и то с такава скорост, сякаш някой бе стоварил отгоре му купчина тухли. — Наистина ли ти се иска? Добре. На ти!
7.
Насред стълбището Лиз и Алън бяха принудени да спрат. Пред тях се издигаше една еластична стена от птици, но те просто не можеха да си проправят път през нея. Въздухът се изпълваше от непрестанното пърхане на крила. Лиз извика от яд и ужас.
Птиците не ги нападнаха, не се обърнаха срещу тях. Просто не им даваха път. Изглеждаше като че ли всичките врабци на земята бяха извикани тук да участват във втората част на историята в къщата на Бомънтови в Касъл Рок.
— Залегни! — извика Алън. — Може би ще успеем да пропълзим под тях!
И двамата коленичиха. Отначало наистина можеха да се придвижат малко напред, въпреки че усещането бе крайно неприятно. Оказа се, че пълзят върху кървящия килим от прекършени птичи тела, който беше дебел поне двадесет сантиметра. След това пред тях отново се изправи стената. Алън надникна изпод одеялото и видя огромната, объркана маса пред тях, която не се поддаваше на никакво описание. Врабците по стълбите бяха премазани. Върху тях лежаха на пластове живи птици, които също скоро щяха да са мъртви. Малко по-нагоре, може би на около три стъпки от края на стълбището, врабците летяха в самоубийствен танц. Сблъскваха се и падаха, някои политаха отново, другите оставаха да се гърчат сред телата на своите събратя със счупени крила или крака. Алън си спомни, че врабчетата не можеха да се задържат във въздуха на едно място.
Някъде над тях от другата страна на тази абсурдна, жива бариера, се чу мъжки вик.
Лиз го сграбчи и го притегли към себе си.
— Какво да правим? — изкрещя тя. — Какво да правим, Алън?
Той не й отговори. Защото отговорът беше нищо. Нищо не можеха да направят.
8.
Старк пристъпи към Тад с бръснача в дясната си ръка. Тад отстъпи към бавно отварящата се врата на кабинета, без да откъсва очи от острието. Той сграбчи един молив от бюрото.
— Това няма да ти помогне особено, брато — каза Старк. — Сега вече няма. — След това погледът му се премести към вратата. Тя се бе отворила достатъчно широко и врабците влетяха вътре… река от врабци… и те се втурнаха право срещу Джордж Старк.
Лицето му се измени за секунда. Сега на него бе изписан ужас, който показваше, че Старк е разбрал всичко.
— НЕ! — изкрещя той и размаха срещу тях сгъваемия бръснач на Алексис Машин. — НЕ, НЯМА! НЯМА ДА СЕ ВЪРНА! НЕ МОЖЕ ДА МЕ НАКАРАШ!
Разсече едно врабче на две. То падна на земята на две покрити с пера парчета. Старк сечеше въздуха около себе си.
И Тад внезапно разбра
(няма да се върна)
какво ставаше тук.
Психопомп бяха дошли естествено, за да послужат като ескорт на Джордж Старк. Трябваше да ескортират Джордж Старк обратно до Ендсвейл, обратно в земята на мъртвите.
Тад захвърли молива и пристъпи към децата си. Стаята беше пълна с врабчета. Вратата се беше отворила почти докрай, реката се бе превърнала в потоп.
Врабците накацаха по широките рамене на Старк. Накацаха и по ръцете и главата му. Нахвърлиха се и върху гърдите му, първо десетки, а после стотици. Той се въртеше бясно в облак от откъснати пера, от остри, режещи човки. Опитваше се да им отвърне със същото, което щеше да получи от тях.
Те покриха бръснача. Зловещото, сребристо острие изчезна под перата, залепнали по него.
Тад погледна децата си. Бяха престанали да плачат. Гледаха кипящия водовъртеж в претъпканото пространство с еднакви изражения на учудване и удоволствие. Бяха вдигнали ръце над главите си, сякаш за да проверят дали вали дъжд. Малките им пръстенца бяха разперени. На тях бяха накацали врабчета… но не ги кълвяха.