— Алън! — изкрещя Лиз. — Алън, та те го вдигат!
Това, което бе Джордж Старк, това, което едва-едва напомняше на човек, се издигна във въздуха на летящо килимче от врабци. То прекоси стаята, почти падна и пак се издигна неуверено нагоре. Приближи се до огромната дупка в източната стена на кабинета.
Още птици влетяха през дупката. Тези, които се намираха в гостната също се втурнаха в кабинета.
Късчета месо падаха от гърчещото се тяло на Старк като кървав дъжд.
Тялото се понесе през дупката. Врабците летяха около него и кълвяха последните косми от главата му.
Алън и Лиз преминаха с усилие през прага от мъртви птици в кабинета. Тад бавно се изправяше на крака, държейки по едно плачещо бебе във всяка ръка. Лиз се спусна и ги взе в ръцете си. Започна да ги оглежда тревожно да види дали не са се ударили.
— Добре са — каза Тад. — Мисля, че са добре.
Алън отиде до нащърбената дупка в стената. Погледна навън и това, което видя приличаше на сцена от някаква кошмарна приказка. Цялото небе бе почерняло от птици, ала на едно място то бе черно като абанос, сякаш тъканта на реалността се бе разкъсала и там се бе отворила дупка.
Тази черна дупка имаше определено формата на борещ се човек.
Птиците го издигаха нагоре и все по-нагоре. Достигнаха до върховете на дърветата и сякаш се спряха там. На Алън му се стори, че чу пронизителен, нечовешки писък от средата на този птичи облак. Тогава врабците отново се заиздигаха нагоре. Като ги гледаше имаше чувството, че гледа филм, който се върти отзад-напред. От потрошените прозорци на къщата извираха черни потоци от врабци. От алеята, дърветата и покрива на „Фолксвагена“ излитаха врабци и като че ли през някаква фуния се отправяха към небето.
Всички летяха към черната дупка.
Фигурата напомняща човек отново започна да лети… над дърветата… в тъмното небе… и се изгуби съвсем от погледа.
Лиз седеше в ъгъла и люлееше бебетата в скута си, опитвайки се да ги успокои. Но те не изглеждаха вече особено разстроени. Гледаха весело изпитото й, мокро от сълзи лице. Уенди я потупа по бузата, сякаш се опитваше да я успокои. Уилям извади едно перце от косата й и започна да го разглежда внимателно.
— Няма го вече — каза прегракнало Тад. Той стоеше с Алън до дупката в стената на кабинета.
— Да — каза Алън и внезапно избухна в сълзи. Нямаше чувството, че ще се разплаче, просто така се случи.
Тад се опита да го прегърне, ала Алън отстъпи встрани. Под обувките му изхрущяха труповете на мъртвите врабци.
— Не — каза той. — Ще ми мине.
Тад гледаше през нащърбената дупка в нощта. Едно врабче долетя от тъмнината и кацна на рамото му.
— Благодаря ти — каза му Тад. — Бла…
Врабчето го клъвна неочаквано, злобно под окото. Потече кръв. След това излетя и се присъедини към останалите.
— Защо? — попита Лиз. Тя гледаше Тад изумена и уплашена. — Защо направи това?
Тад не й отговори, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Смяташе, че Роули Дилесипс също знаеше отговора. Това, което беше се случило току-що приличаше на магьосничество, но не беше някаква фантасмагория. Може би и врабчето постъпи така водено от някаква сила, която искаше Тад да не забравя това. Затова насила трябваше да му напомнят.
Внимавай, Тадеус. Никой не може да контролира пратениците на отвъдния живот. Не за дълго и винаги трябва да заплати определена цена.
„Каква цена ще трябва да плащам? — замисли се равнодушно той. — А сметката… кога трябва да се плати тя?“
Но отговорът на този въпрос трябваше да отложи за друг път. А и може би сметката вече бе платена.
Може би най-сетне бе платил своето.
— Мъртъв ли е? — питаше Лиз. Въпросът й прозвуча почти като молитва.
— Да — каза Тад. — Той е мъртъв, Лиз. Третият път магията се развали. Джордж Старк е прочетена книга. Хайде, приятели, да се махаме оттук.
Така и направиха.
ЕПИЛОГ
Хенри не целуна Мери Лу този ден, но не си тръгна и без да й продума, въпреки че можеше и така да постъпи. Той се срещна с нея, понесе яда й, почака докато той утихне и се превърне в това непроницаемо мълчание, което той познаваше така добре. Бе разбрал, че тъгата принадлежи изцяло на нея и не може да бъде споделена с другиго или дори да говорят за нея. Мери Лу винаги бе танцувала най-добре сама. Накрая те се разходиха из полето и отново отидоха до къщичката за кукли, където Евелин бе умряла преди три години. Това не беше истинско сбогуване, но повече от това те не можеха да направят. Хенри мислеше, че е достатъчно.
Той постави балерините на Евелин изрязани от хартия във високата трева до разрушената веранда, знаейки, че вятърът скоро ще ги отвее. Тогава той и Мери Лу напуснаха старата къща заедно за последен път. Не беше хубаво, но беше правилно. Абсолютно правилно. Той не вярваше, че всяка история завършва с щастлив край. Малкото покой, на който се радваше, черпеше от тази вяра.