Остави вратата на колата отворена. Стъпил на единия си крак, Алън вдигна другия, подпря го на колата, събу дясната си обувка и свали чорапа. Тад направи същото като него. Алън обу обувката си на босо и повтори процедурата и с левия крак. Нямаше никакво намерение да стъпи върху масата от мъртви птици с бос крак дори и за секунда.
Когато свърши с тази работа, завърза двата памучни чорапа заедно. Взе чорапите на Тад и ги привърза към своите. Заобиколи от страната до шофьора. Под краката му се чуваше хрущене от мъртвите врабчета, сякаш стъпваше върху смачкан вестник. Отви капачката за резервоара и напъха вътре импровизирания фитил. Когато извади чорапите, тя бяха напоени с бензин. Обърна ги и отново ги напъха вътре, като остави мокрия край да виси навън до вратата изцапана с изпражнения. След това се обърна към Тад, който го бе последвал. Алън бръкна в джоба на ризата си и извади кутия кибрит. Такива обикновено продаваха по павилионите заедно с цигарите. Не знаеше откъде е взел тази, но отгоре й имаше реклама за колекционерите на марки.
На марката беше изобразена птица.
— Запали чорапите, когато колата тръгне — каза Алън. — Да не подраниш, разбра ли?
— Да.
— Ще избухне. Къщата също ще се запали. А после и бутилките с газ отзад. Когато дойдат инспекторите по пожарите, ще си помислят, че твоя приятел е загубил контрол над управлението и се е блъснал в къщата, след което колата му е експлодирала. Поне така се надявам, че ще изглежда.
— Добре.
Алън заобиколи колата.
— Какво става? — извика изнервено Лиз. — На бебетата им става студено!
— Само минута — каза й Тад.
Алън се пъхна в неприятно миришещата кола и освободи ръчната спирачка.
— Почакай, докато тръгне — извика той през рамото си.
— Добре.
Алън натисна съединителя с крак и постави в нулево положение лоста за скорости.
Торонадото веднага потегли.
Той се отдръпна и за момент си помисли, че Тад не е успял да изпълни своята задача… и в този миг фитила се разгоря отзад на колата.
Торонадото премина бавно последните петнадесет фута от алеята, удари се в ниския бордюр и продължи уморено до малката веранда от черно дърво. Удари се в къщата и спря. Алън ясно виждаше лепенката осветена от оранжевата светлина на огъня: ЖЕСТОКО КОПЕЛЕ.
— Вече не — промълви той.
— Какво?
— Няма значение. Отстъпи назад. Колата ще избухне.
Бяха изминали десет стъпки, когато Торонадото избухна като снаряд. Пламъците обхванаха разрушената източна част на къщата, така че дупката в стената на кабинета заприлича на зрящо черно око.
— Хайде — каза Алън. — Да идем в моята кола. Сега след като я подпалихме, трябва да предадем съобщението, че има пожар. Няма смисъл и други къщи край езерото да пострадат.
Ала Тад остана още малко и Алън остана с него. Покривът беше от кедрови плочки, а останалата част от къщата — от сухо дърво. Огънят се разгаряше бързо. Пламъците горяха най-силно там, където беше кабинета на Тад. Докато гледаха, листа хартия литнаха нагоре от раздвижването на пластовете топъл въздух. На светлината от огъня Алън можа да види, че листата бяха целите изписани с думи. Листата се огънаха, запалиха, потъмняха и се овъглиха. Полетяха нагоре в нощта, над пламъците като ято черни птици.
След като веднъж се бяха измъкнали от огъня, Алън си помисли, че вятърът щеше да ги отнесе. Щеше да ги отнесе сигурно чак до самия край на земята.
„Чудесно,“ помисли си Алън и тръгна нагоре по алеята към Лиз и бебетата с наведена глава.
Зад него Тад Бомънт бавно вдигна ръце и покри лицето си.
Остана така дълго време.
З ноември 1987 — 16 март 1989 г.
ПОСЛЕСЛОВ
Не съм измислил името Алексис Машин. Тези, които са чели „Мъртвият град“ от Шейн Стивънс, ще се сетят, че така се казваше и шефът на гангстерите. Това име така чудесно охарактеризираше характера на Джордж Старк и на шефа на престъпниците, героя на неговите романи, че аз се изкуших да го използвам в романа, който току-що прочетохте… По този начин исках да изразя и своето уважение към мистър Стивънс, който е написал още „Чувал с плъхове“, „Поради лудост“ и „Хорът на Анвил“. Тези романи, където така нареченото „престъпно съзнание“ и състоянието на непоправима невроза се преплитат така, че създават една затворена система на абсолютното зло, представляват едни от най-добрите романи за тъмната страна на американската мечта. Те са по свой собствен начин толкова впечатляващи, колкото и „Мактиги“ от Франк Норис и „Сестра Кари“ от Теодор Драйзър. Горещо ги препоръчвам… ала само на читатели със здрави стомаси и още по-здрави нерви.