Шийла Бригам, дежурната диспечерка, предаде разговора по радиото на шерифа Пангборн. Той се обади на мисис Гамаш от автомата при бензиностанцията на Сони Джакетс Съноко, където зареждаше с бензин.
Мисис Гамаш му даде данните за пикапа, които му трябваха. Той бе „Шевролет“ от хиляда деветстотин седемдесет и първа, бял на цвят, с кафяв грунд по ръждясалите места и с регистрационен номер 96529Q, щата Мейн. Шерифът предаде информацията по радиото на своите хора в околността, но те бяха само трима, тъй като Клът даваше показания в Обърн и каза на мисис Гамаш, че ще й се обади щом научи нещо. Не се разтревожи особено. Гамаш обичаше да си пийва бира, още повече, когато ходеше на боулинг, но не се самозабравяше. Ако си беше пийнал повечко, за да може да се върне здрав и читав вкъщи, сигурно щеше да остане да преспи на дивана у някой от своя отбор.
Обаче, възникваше един въпрос. Ако Хомър бе решил да остане да преспи у някого, защо не се беше обадил на жена си? Не знаеше ли, че тя ще се тревожи за него? Е, било е късно и може би не е искал да я безпокои. Това беше едната възможност. А другата, по-добрата възможност беше, че е звънял, но тя е спяла дълбоко, вратата на спалнята е била затворена и тя не е чула телефона. А и хъркането й сигурно е било мощно като бръмчащия двигател на кола, която профучава със седемдесет мили в час.
Пангборн приключи разговора с разтревожената жена, с мисълта, че съпругът й ще се прибере до единадесет часа най-късно, засрамен и махмурлия. Елен щеше да смъмри стария гуляйджия, когато си дойдеше в къщи. А Пангборн щеше да го похвали, задето е проявил разум да не изминава разстоянието от тридесет мили между Саут Парис и Касъл Рок под влиянието на алкохола.
Около половин час след обаждането на Елен Гамаш, Пангборн осъзна, че не бе преценил съвсем точно обстановката. Ако Гамаш бе останал да преспи у приятел, то сигурно го правеше за първи път. Иначе жена му сама би допуснала тази възможност или поне би изчакала, преди да се обади на шерифа. Но Хомър Гамаш бе твърде старичък, за да променя навиците си, помисли си Алън. Ако е останал да преспи някъде, то трябва да го е правил и друг път, обаче обаждането на жена му показва, че не е. Ако се е прибирал поркан с колата преди, така би постъпил и снощи… ама не е направил така.
„Значи, на старото куче му е дошла нова идея — помисли си Алън. — Случва се. Или може би просто е пил повече от обикновено. По дяволите, може и да е пил колкото обикновено, но да се е напил повече от обикновено. Казват, че така се случва с времето.“
Алън се опита да забрави Хомър Гамаш поне за момента. Бюрото му беше затрупано с разни бумаги, а той седеше, търкаляше един молив напред-назад и мислеше за стареца, който бе неизвестно къде с пикапа си, стареца с късоподстриганата коса и с изкуствената ръка. Истинската си ръка бе загубил на едно място, наречено Пюсън, където се бе водила необявена война, по времето, когато сегашните ветерани от виетнамската война са били още в пелени. Но тези мисли с нищо не допринасяха да намалее купчината доклади на бюрото му или пък да бъде открит Гамаш.
Тъкмо се беше запътил към уютната стая на Шийла Биргам, за да й каже да се свърже с Норис Риджуик, да не би той да е открил нещо, когато самият Норис се обади. Това, което той докладва, засили тревогата на Алън и го накара да изтръпне. Стомахът му се сви и той усети как се вцепенява.
Алън се надсмиваше над онези, които говориха за телепатията и предчувствията по радиото. Надсмиваше се, но предчувствието бе станало неразделна част и от неговия живот, макар че той самият не съзнаваше, когато се позоваваше на него. Ако някой го попиташе какво си бе помислил в онзи момент за Хомър Гамаш, Алън би отговорил:
„Когато Норис се обади, тогава вече знаех, че старецът е зле или че мъртъв. Второто беше по-вероятно.“
3.
Норис случайно спря пред фермата, на Арсенолтови, на шосе тридесет и пет, на около миля южно от гробището Хоумланд. Тогава той дори не си помисли за Хомър Гамаш, въпреки че къщата на Хомър се намираше на по-малко от три мили от Арсенолтови. Ако се беше прибрал по обичайния си път предишната вечер, Хомър трябваше да е минал покрай Арсенолтови. Според Норис едва ли някой от Арсенолтови беше видял Хомър предишната нощ, защото ако това беше така, той щеше да се е прибрал жив и здрав у дома само десетина минути по-късно.
Норис се отби във фермата на Арсенолт, защото те поддържаха най-добрата сергия за пресни зеленчуци в трите града. А той беше от тези рядко срещани ергени, които обичаха да готвят. Напоследък страшно му се беше приял зелен фасул. Искаше да разбере кога Арсенолтови ще имат за продан. След известен размисъл, той попита Доли Арсенолт дали е виждала пикапа на Хомър предишната нощ.