— Знаеш ли, странно е, че ме питаш — отвърна мисис Арсенолт — защото го видях късно снощи… или не,… сега като се замисля, беше в ранните часове, защото още вървеше предаването на Джими Карсън, ама беше към края си. Щях да си сипя още една купичка сладолед и да погледам малко от шоуто на Дейвид Летерман преди да си легна. В последно време не спя добре, а и онзи мъж отсреща на пътя ми действаше на нервите.
— Какъв беше този мъж, мисис Арсенолт? — попита Норис, внезапно заинтригуван.
— Не знам — просто някакъв човек. Не ми хареса как изглеждаше. Едва го виждах в тъмното, обаче никак не ми хареса. Как ти се струва това, а? Знам, че не звучи хубаво, обаче лудницата на Джинипър Хил изобщо не е далече и когато видиш сам мъж на пътя почти в един през нощта, може да се изплашиш, пък дори и мъжът да е облечен в костюм.
— Какъв костюм… — подхвана Норис, но беше съвсем безсмислено. Мисис Арсенолт, която си обичаше приказката, продължи безмилостно да залива Норис Риджуик със словесен водопад. Той реши да я остави да приказва, като се опитва да извлече някое и друго ценно сведение. Извади бележник от джоба си.
Този костюм — продължи тя — ме изплаши повече от всичко. Не ми изглеждаше нормално мъж да носи костюм по това време на денонощието, ако разбираш какво имам предвид. Сигурно не разбираш, сигурно си мислиш, че съм просто една изкуфяла бабешкера, а може би наистина съм изкуфяла бабешкера, но минута-две преди Хомър да се появи, ми се стори, че мъжът се приближава до къщата и станах да проверя дали вратата е заключена. Видях го, като погледна насам. Предполагам, че погледна, защото прозорецът още светеше, макар че беше късно. Може би ме виждаше, защото пердетата са прозрачни. Не можех да видя лицето му, защото снощи нямаше луна, а и не вярвам някога да прокарат улично осветление чак дотук, камо ли пък кабелна телевизия, като в града, но поне видях как извърна глава. След това тръгна да пресича улицата, поне мисля, че тръгна, или поне такива бяха намеренията му, нали разбираш, и си помислих, че ще дойде и ще почука на вратата, и ще ми каже, че колата му се е повредила, и ще поиска да ползва телефона, и се зачудих какво ще му кажа, ако наистина дойдеше и дали изобщо да му отварям вратата. Сигурно съм само една изкуфяла бабешкера, защото се сетих за онази поредица на Алфред Хичкок, където един луд, много симпатичен на вид, насече един с брадва и постави парчетата в багажника на колата си и накрая го хванаха само защото стопа му не работеше или нещо подобно. А от друга страна…
— Мисис Арсенолт, ако разрешите, бих искал да попитам…
— … не ми се иска да бъда като филистимлянина, сарацина, или гоморянина или който там беше, дето преминал на другата страна на пътя — продължи мисис Арсенолт. — Нали знаеш, в историята за добрия Самарянин. Така че доста се бях поразтреперила, но си казах…
Дотогава Норис беше съвсем забравил за зеления фасул. Най-накрая успя да накара мисис Арсенолт да млъкне, като й каза, че мъжът, който е видяла снощи, може да е свързан с едно „текущо разследване“. Накара я да се върне отначало и да му разкаже всичко, което е видяла, като остави настрана поредицата на Алфред Хичкок, а по възможност и притчата за добрия Самарянин.
Това, което Норис предаде по радиото на шерифа Алън Пангборн, бе следното: тя гледала нощното шоу по телевизията, а мъжът й и момчетата спели. Столът й бил до прозореца, който гледал към шосе номер тридесет и пет. Щорите били вдигнати. Около дванадесет и тридесет или дванадесет и четиридесет тя погледнала навън и видяла един мъж на отсрещната страна на пътя… тоест на страната на гробището Хоумланд.
Откъде е дошъл мъжът — от гробището или от противоположната страна?
Мисис Арсенолт не могла да каже със сигурност. Струвало й се, че е дошъл откъм гробището, което значи откъм града, но, тя не могла да каже, какво я накарало да мисли така. Първият път, когато погледнала през прозореца, видяла само пътя, но когато, преди да стане за сладоледа, погледнала за втори път, мъжът вече бил там. Просто стоял и гледал към осветения прозорец или вероятно, към нея. Тя си помислила, че ще пресече пътя или дори, че е тръгнал да пресича, но Алън по-скоро сметна, че мъжът просто си е стоял там, а на нея само така й се е сторило, защото нервите й са били изопнати. Тогава се появили фарове на билото на хълма. Когато мъжът в костюма видял приближаващите се фарове, той вдигнал палец — неизменният знак на стопаджията.