Хамилтън въздъхна продължително, с облекчение и внимателно спусна предпазителя.
— За малко да се изложиш, Холмс — каза той с треперещ глас. — Щеше да си навлечеш един СР14. — СР14 беше акт за изстрел на халос.
Помисли да прибере пистолета в кобура, след като се видя, че няма по какво друго да стреля, освен по една празна кутия от рибен сандвич, но все пак реши да го държи в ръката си, докато пристигнеше подкреплението. Чувстваше се по-добре, когато го държеше в ръката си. По-спокоен. И то не само заради кръвта или заради факта, че мъжът, търсен за убийство от едно ченге в Мейн, бе пропътувал около четиристотин мили в тая гадория, а защото около камиона се разнасяше воня като тази от прегазен пор на някой третокласен път. Не знаеше дали като пристигнеха другите полицаи, щяха да я усетят или само той я усещаше, но му беше все едно. Това не беше миризмата на кръв, на развалена храна или на нечистоплътен човек. Миришеше на гнило, на нещо дори много по-лошо. Толкова лошо, че той не искаше да прибере пистолета си, макар да бе сигурен, че този, от когото се е излъчвала тази миризма, е изчезнал още преди часове. От колата не се чуваше пукането, характерно за нагретия, изстиващ двигател. Но и това беше без значение. То не можеше да промени нещата, които Хамилтън вече бе разбрал. За известно време този пикап е бил бърлога на някакво ужасно животно и той нямаше да поеме и най-малкия риск, животното да се върне и да го завари неподготвен. Мамчето можеше да заложи парите си на това.
Той остана там с пистолет в ръка. Кожата на врата му бе настръхнала от ужас. Мина цяла вечност преди да пристигне подкреплението.
ШЕСТА ГЛАВА
СМЪРТ В ГОЛЕМИЯ ГРАД
Доуди Ебърхарт беше бясна, а когато Доуди Ебърхарт беснееше, по-добре беше да си нямаш нищо общо с тази женска от националната столица. Тя придвижваше масивната си фигура нагоре по стълбите на сградата на „Ел Стрийт“ с флегматичността на носорог, прекосяващ затревена местност. Морскосинята й рокля се опъваше и отпускаше над формите й, които, меко казано, бяха мощни. Размахваше месестите си ръце като махала.
Преди доста години тази жена бе едно от най-заслепяващите момичета за удоволствие във Вашингтон. Това се дължеше отчасти на ръста й — метър и осемдесет и седем и на привлекателната й външност. Но по онова време тя беше повече от една палава женичка. Тя бе толкова желана, че една нощ с нея се равняваше на трофей в колекцията на джентълмен-спортист. При внимателно вглеждане в снимки от различни празненства и соарета във Вашингтон, направени по време на втория мандат на Джонсън и първия на Никсън, Доуди Ебърхарт можеше да бъде забелязана под ръка с някой мъж, чието име често се явяваше във важни политически статии и есета. Сам по себе си ръстът й беше достатъчен, за да я забележиш.
Доуди бе проститутка със сърце на банков чиновник и с душа на лакома хлебарка. Двама от нейните редовни клиенти, единият сенатор от Демократическата партия, а другият — представител на републиканците с дългогодишен трудов стаж, я бяха подсигурили с достатъчно пари, за да може да се оттегли от бизнеса. Не бяха го направили по собствена воля и желание. Доуди осъзнаваше, че расте рискът от заразяване, а и високопоставените държавни служители бяха също така податливи към СПИН и към други по-леки, но все пак досадни венерически болести, както и простосмъртните. Годините й също растяха. Не можеше да разчита безрезервно, че тези двама джентълмени ще й оставят по нещо в завещанието си, както й бяха обещали. „Съжалявам, но вече не вярвам нито в Дядо Коледа, нито в Добрата Фея,“ им каза тя. „Малката Доуди трябва да се грижи сама за себе си.“
Малката Доуди купи с парите си три сгради. Минаха години. Осемдесет и петкилограмовата жена, пред която бяха коленичили доста мъже (особено, когато тя стоеше гола пред тях), сега тежеше сто и четиридесет. Инвестициите в недвижимо имущество, които вървяха добре през средата на седемдесетте, вече не носеха печалба през осемдесетте, когато всички в страната, вложили парите си на фондовата борса, печелеха добре. До самия край на активния период на кариерата й, в късия й списък имаше и двама брокери. Понякога й се искаше да ги бе задържала и след пенсионирането си.
Загуби едната сграда през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, а втората през осемдесет и шеста, след една пагубна финансова ревизия. Сега държеше сградата на „Ел Стрийт“ така отчаяно, като губещ играч в безмилостната игра на „Монополи“, убедена, че ТО скоро ще се случи. ТО още не беше се случило. Тя смяташе, че може и да не се случи в близките една-две години, ако изобщо… А когато се случеше, тя възнамеряваше да събере багажа си и да се пренесе в Аруба. Дотогава собственичката на сградата, която навремето беше най-търсеното парче в столицата, трябваше да се държи. Както беше правила винаги. Както възнамеряваше да прави и занапред.