Тя прочете един от двата романа на Бомънт — „Пурпурна омара“, след като Клоусън й разказа за откритието си. Книгата й се стори върховно тъпа. Въпреки кореспонденцията и фотокопията, които й бе показал мистър Голямата клечка, тя трудно можеше да повярва, че двамата писатели бяха един и същ човек. Изключение правеше само една сцена. Някъде три четвърти след началото на книгата, когато й идеше да запрати тая досадна тъпотия в някой ъгъл на стаята, се описваше как един фермер застрелва коня си. Конят имаше два счупени крака и трябваше да бъде застрелян. Въпросът бе, че старият фермер Джон го направи с истинско удоволствие. Опрял цевта на пушката в главата на коня, той мастурбираше и достигна кулминацията в момента, когато натисна спусъка.
На нея й се струваше, че когато Бомънт стигнал в писането до този момент, отишъл да изпие чаша кафе и Джордж Старк заел мястото му, като един истински литературен Румпелстилцкин. Тази сцена беше и единственият светъл лъч на фона на общата сивота.
Това обаче нямаше значение. Само доказваше, че никой не е застрахован срещу вършенето на глупости. Голямата клечка бе успял да я изпързаля, но поне не за дълго. А сега всичко свърши.
Доуди Ебърхарт стигна до третия етаж. Ръката й вече бе свита в юмрука, с който си служеше, когато беше време не за учтиво почукване, а за блъскане по вратата. Тогава забеляза, че от блъскане няма нужда. Вратата на Голямата клечка бе открехната.
— Премили Исусе — промърмори Доуди и сви устни. Това не беше квартал на наркомани, но като ставаше въпрос да се обере апартамента на някой тъпанар, наркоманите с готовност прекосяваха разделителните линии. А тоя Клоусън се оказа дори по-загубен, отколкото го бе смятала.
Потропа с пръсти на вратата и тя се отвори.
— Клоусън! — извика тя с глас, който обещаваше гибел и вечни мъки.
Отговор не последва. Тя погледна през късия коридор към хола. Щорите бяха спуснати, а лампата запалена. Радиото свиреше тихо.
— Клоусън, искам да разговарям с теб!
Тя тръгна по коридора и спря…
Една от възглавниците на дивана беше на пода.
Това беше всичко. Нямаше признаци, че някой изгладнял наркоман е тършувал из апартамента, но тя имаше остра интуиция и усети как дишането й се ускорява. Усети и някаква миризма. Беше много слаба, но се чувстваше. Напомняше миризмата на развалена храна, която още не е започнала да се разлага. Но в случая не беше храна, макар че за нея това беше най-точното сравнение. Усещала ли го бе преди? Мислеше, че да.
А имаше и друга миризма, която не се възприема с обонянието. Разпозна веднага тази миризма. Полицейският служител Хамилтън от Кънектикът веднага би се съгласил с нея, че така мирише, когато наоколо има нещо гнило.
Тя стоеше точно до хола, гледаше преобърнатата възглавница и слушаше радиото. Това, което изкачването на три етажа не бе в състояние да направи, една невинна възглавница бе успяла. Сърцето й биеше силно в масивната й гръд и тя едвам си поемаше дъх. Нещо не беше наред тук, изобщо не беше наред. Въпросът беше дали да се забърква или да си тръгне веднага.
Разумът я съветваше да си отиде, докато все още имаше тази възможност и този съвет беше основателен, но любопитството й каза да остане и то надделя.
Тя надникна през вратата на хола и погледна първо надясно, където освен изкуствена камина и два прозореца с изглед към „Ел Стрийт“ нямаше нищо друго. Тя извърна глава наляво и изведнъж замря. Главата й сякаш се закова на място и очите й се разшириха.
Тя задържа погледа си не повече от няколко секунди, макар да й се стори много по-дълго. Успя да види всичко до най-малката подробност. В съзнанието й се запечата такъв ясен и хубав образ, какъвто щеше да излезе и на снимките, направени от фотографа криминалист.
Видя две бутилки бира „Амстел“ на холната маса, едната празна, а другата полупълна, все още с ивица пяна на гърлото. Видя пепелника с надписа „Чикаголанд“ в извивката. Видя и два фаса от цигари без филтър, загасени в средата на искрящо белия пепелник, макар че Голямата клечка не пушеше, поне не цигари. Между пепелника и бутилките видя малка пластмасова кутийка от кабърчета, които Голямата клечка използваше, за да закача листа на таблото в кухнята. Повечето от тях бяха разпръснати върху стъклото на масичката. Няколко бяха попаднали върху отгърнатия брой на списание „Пийпъл“, в който се разказваше историята на Тадеус Бомънт — Джордж Старк. Макар снимката да бе обърната наопаки, тя можеше да види мистър и мисис Бомънт, стиснали ръце над гроба на Старк. Тази история, според Фредерик Клоусън, никога нямаше да бъде отпечатана. Но тук беше сбъркал. Всъщност, оказа се, че е сбъркал във всичко.