— Стефани, госпожо — отвърна търпеливо гласът от другата страна на вратата.
— Знаете, че мога да се обадя в участъка ви и да проверя това, нали? — почти изкрещя тя.
— Зная това, мисис Ебърхарт — отвърна гласът — но по-скоро ще се почувствате в безопасност, ако ни пуснете, не мислите ли?
И понеже Доуди все още можеше да разпознава така безпогрешно гласа на ченге, както и миризмата на гнило, тя отключи вратата и пусна вътре Туми и колегата му.
Щом влязоха, Доуди направи още нещо, което никога преди не беше правила — изпадна в истерия.
СЕДМА ГЛАВА
РАБОТА НА ПОЛИЦИЯТА
1.
Тад пишеше горе в кабинета си, когато дойдоха полицаите. Лиз четеше книга в хола, а Уенди и Уилям си играеха в голямата, детска кошара. Тя отиде до вратата и надникна през едно от тесните, декоративни стъкла от двете й страни, преди да отвори. Това й бе станало навик след „дебюта“ на Тад в списание „Пийпъл“, както го наричаха на шега. Отбиваха се доста посетители, повечето бегли познати, пъстра група любопитни от града, дори и няколко абсолютно непознати, до един почитатели на Старк. Тад наричаше това „синдром за следене на екзотични животни“ и твърдеше, че ще изчезне до седмица-две. Лиз се надяваше да е така, но се опасяваше да не би някой от тези нови посетители да се окаже откачен ловец на екзотични животни от рода на убиеца на Джон Ленън и затова винаги първо поглеждаше през стъклото. Не знаеше дали ще разпознае някой наистина луд, но така поне предотвратяваше прекъсването на нишката на мисълта на Тад, докато той пишеше по два часа всяка сутрин. След тези два часа той сам отваряше вратата, като обикновено й хвърляше виновен поглед, на който тя не знаеше как да реагира.
Но тази сутрин, тримата мъже на прага, според нея, не бяха почитатели на Старк или Бомънт, нито пък бяха луди, освен ако не се беше появила нова порода откачени, които се возят в полицейски коли. Тя отвори вратата с чувство на неопределена вина, която дори и най-невинните хора изпитват, когато се появят полицаи без някой да ги е викал. Ако децата й бяха достатъчно големи, за да играят навън, надавайки радостни възгласи през тази дъждовна съботна сутрин, тя сигурно щеше вече да се е разтревожила за тях.
— Кажете.
— Вие ли сте мисис Елизабет Бомънт? — попита единият от тях.
— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Съпругът ви вкъщи ли си е, мисис Бомънт? — попита вторият. И двамата носеха мушами и шапки на щатската полиция.
Идеше й да им каже: „Не, не е. А това тракане, което чувате е всъщност духът на Ърнест Хемингуей.“ Но естествено си замълча. Първо се изплаши да не би да е станал нещастен случай. После се появи призрачното чувство на вина, което я предизвикваше да изрече нещо остро или саркастично, което независимо от думите щеше да изразява следната мисъл: „Идете си. Тук не сте желани, Ние не сме направили нищо. Идете и намерете този, който е направил нещо.“
— Може ли да попитам по каква работа го търсите?
Третият полицай беше Алън Пангборн.
— Това е работа на полицията, мисис Бомънт — каза той. — Може ли да разговаряме с него, ако обичате?
2.
Тад Бомънт не си водеше редовен дневник, но понякога описваше случки от собствения си живот, които го бяха заинтригували, развеселили или уплашили. Водеше си тези бележки в един подвързан тефтер. Жена му не ги харесваше особено. От тях всъщност я полазваха тръпки, въпреки че никога не му го беше казвала. Повечето от тези записки бяха странно лишени от всякакво чувство, сякаш една част от него заставаше отстрани и наблюдаваше живота му от разстояние, безпристрастно. Но след посещението на полицията, сутринта на четвърти юни, той изписа много страници, наситени с необичайно силни за него чувства.
Сега разбирам по-добре „Процесът“ на Кафка и „1984“ на Оруел (пишеше Тад). Грешка е да се четат, като чисто политически романи. Предполагам, че депресията, която преживях след като написах „Танцьорите“ и осъзнах, че не следва нищо, освен спонтанният аборт на Лиз, бе най-мъчителното преживяване в брака ни. Обаче това, което се случи днес, изглежда още по-лошо. Казвам си, че ми се струва така, защото преживяното е още съвсем прясно. Но знам, че не е само това — има още много други неща. Знам, че времето, което прекарах в тъмнина и загубата на двете близначета са рани, които са зараснали, оставяйки след себе си само белези. Тази рана също ще заздравее… но не ми се вярва, времето да я заличи съвсем. От нея също ще остане белег, само че по-къс и по-дълбок — избледняла резка от внезапно пробождане с нож.