Сигурен съм, че полицаите се държаха, както изискваше клетвата им (предполагам, че все още полагат клетва). Въпреки това и преди, и сега изпитвам чувството, че над мен тегне опасността да бъда погълнат от някаква безлична, бюрократична машина, не човек, а машина, която ще работи методично, докато ме сдъвче и от мен останат само парцали. Моите крясъци не биха ускорили, нито забавили преживната й дейност.
Усетих, че Лиз е нервна, когато се качи горе да ми каже, че трима полицаи искали да ме видят по някаква работа, но не искали да й кажат защо. Каза, че единият от тях е Алън Пангборн, шерифът на областта Касъл. Може би го бях срещал по-рано един-два пъти, но го познах само защото снимката му се появяваше от време на време в „Касъл Рок Кол“.
Изпитвах любопитство, а и облекчение, че се откъсвам от пишещата машина, тъй като моите герои цяла седмица настояваха да вършат неща, които аз не исках да правят. Дори и да ми е минала някаква мисъл тогава, то тя вероятно е била, че тази работа има нещо общо с Фредерик Клоусън или че нещо друго е изпаднало от статията на „Пийпъл“. Оказа се нещо подобно, макар и не съвсем според очакванията ми.
Не знам дали мога да предам правилно атмосферата на срещата, която последва. Не знам дали това е от такова значение, но ми се струва важно поне да опитам. Те стояха в антрето до стълбището — трима едри мъже (нищо чудно, че ги наричат бичета), от които капеше вода на килима.
— Вие ли сте Тадеус Бомънт? — попита единият от тях — шерифът Пангборн и точно в този момент усетих тази емоционална промяна, която искам да опиша (или поне да загатна). Наред с любопитството и радостта, че съм освободен, макар и за кратко от пишещата машина, изпитах озадачение. И малко тревога. Пълното ми име, но без „мистър“ отпред. Като съдия, който се обръща към обвиняем, преди да прочете присъдата му.
— Да, аз съм — отвърнах, — а вие сте шериф Пангборн. Знам това защото имаме място на Касъл Лейк. — След това му подадох ръка — един механичен жест на добре възпитания американец. Той погледна ръката ми, а върху лицето му се изписа такова изражение, сякаш току-що бе отворил хладилника и бе открил, че рибата купена за вечеря се е вмирисала.
— Нямам никакво намерение да се ръкувам с вас — рече той. — По-добре си отдръпнете ръката, така ще спестите неудобството и на двама ни.
Това беше дяволски странно, да не говорим колко невъзпитано беше от негова страна. Обаче повече ме притесни начина, по който го каза. Сякаш ме смяташе за напълно откачил.
Точно тогава усетих как ме обхваща ужас. И сега дори ми е трудно да повярвам, че така бързо, така дяволски бързо чувствата ми преминаха през цялата палитра: от обикновеното любопитство и задоволство, че прекъсват привичния ред, до истински ужас. В този момент разбрах, че те не бяха дошли при мен просто за разговор, а защото бяха убедени, че съм извършил нещо. И в онзи първи миг на ужас, когато чух „Нямам никакво намерение да се ръкувам с вас“ аз самият бях убеден, че съм извършил нещо.
Именно това ми беше нужно да изразя. В онзи момент на абсолютна тишина, която последва отказа на Пангборн да се ръкува с мен, аз си помислих, че всъщност съм извършил всичко… и че безпомощно ще призная вината си.
3.
Тад отпусна бавно ръката си. С крайчеца на окото си виждаше как Лиз седи, скръстила на гърдите си ръце, като малка бяла топка. Изведнъж изпита такава ярост към това ченге, което бе поканено в дома му и после бе отказало да се ръкува с него. Това ченге, чиято заплата поне в известна малка част се състоеше от данъците, плащани от Бомънтови за къщата им в Касъл Рок. Това ченге, което бе изплашило Лиз, а и него също.
— Добре тогава — каза Тад с равен глас — щом не искате да са ръкувате с мен, може би ще ми кажете защо сте тук.
За разлика от щатските полицаи, Алън Пангборн не носеше мушама, а къса канадка от промазана материя. Той посегна към задния си джоб, извади един лист и започна да чете от него. На Тад му трябваше известно време, за да осъзнае, че той четеше текста, в който се изброяваха правата му при арест.
— Както казахте, мистър Бомънт, името ми е Алън Пангборн. Аз съм шерифът на Касъл Рок, щата Мейн. Тук съм за да ви задам няколко въпроса във връзка с углавно престъпление. Ще ви задам тези въпроси в участъка на щатската полиция в Ороно. Имате право да не отговаряте…
— О, господи, какво е това, моля ви? — попита Лиз и едновременно с нея Тад чу собствените си думи:
— Чакайте малко, чакайте за момент само. — Искаше му се да изреве тези думи. Умът му издаде нужната команда, за да прозвучи гласът му с пълна мощ, с която успяваше да накара цяла аудитория да замлъкне, но думите прозвучаха като едно съвсем тихо възражение, пред което Пангборн не се спря.