— … имате право на адвокат. Ако не можете сам да си платите, адвокат ще ви бъде осигурен.
Пангборн постави листа обратно в джоба си.
— Тад? — Лиз бе готова да се притисне в него като малко дете, уплашено от гръмотевици. Големите й учудени очи гледаха втренчено Пангборн. Често преместваше поглед и към двамата яки щатски полицаи, които сега така чинно „пазеха“ Пангборн, сякаш играеха защита срещу професионален футболен отбор.
— Никъде няма да ходя с вас — каза Тад с треперещ глас, който се извисяваше и спадаше като гласа на някое момче в пубертета. Все още се опитваше да се разяри. — Не вярвам да можете да ме принудите да дойда с вас.
Един от полицаите прочисти гърлото си.
— Другата възможност, мистър Бомънт, е да се върнем и да вземем заповед за арестуването ви. Това ще е много лесно, благодарение на данните, с които разполагаме.
Полицаят хвърли поглед към Пангборн.
— Трябва да кажа, че шерифът Пангборн искаше да вземем заповед. Дори много настояваше на това и предполагам, че щеше да ни склони, ако вие не бяхте все пак… ъ, известна личност.
Пангборн гледаше с отвращение, може би поради този факт или поради факта, че полицаят информира Тад, а може би и поради двата.
Полицаят видя израза на лицето му, пристъпи смутено с мокрите си обувки на килима, но все пак продължи.
— При създалото се положение, няма нищо в това да знаете как стоят нещата. — Той погледна въпросително колегата си, който кимна одобрително. Пангборн продължаваше да гледа с отвращение и с яд. Тад си помисли, че Пангборн изглежда така, сякаш би искал да го разкъса с ноктите си и да усуче червата му около врата.
— Това звучи страшно професионално — рече Тад. С облекчение усети, че вече може да си поеме дъх и че гласът му отново става равен. Искаше да се ядоса, защото ядът щеше да уталожи страха му, обаче усещаше само объркване. Чувстваше се така, сякаш някой изневиделица го бе ударил с юмрук в слабините.
— Това, което ви убягва е, че аз нямам и най-малката представа за какво по дяволите „създало се положение“ става въпрос.
— Ако и ние мислехме така, нямаше да сме тук, мистър Бомънт — рече Пангборн. Ненавистта изписана на лицето му най-сетне свърши работа — Тад внезапно побесня.
— Не ме е грижа какво мислите! — каза Тад. — Казах, че знам кой сте, шерифе Пангборн. Жена ми и аз сме собственици на една къща в Касъл Рок от хиляда деветстотин седемдесет и трета — много преди вие да сте чували за това място. Не знам какво правите тук на повече от сто и шестдесет мили от територията си, нито пък защо ме гледате така сякаш съм нацвъкана курешка върху новата ви кола, но ви заявявам, че никъде няма да тръгна, докато не разбера защо искате това от мен. Ако е нужна заповед за арестуването ми, идете и вземете. Но искам да знаете, че ако го направите ще затънете до шия в казан с врящ катран и аз ще съм този, който ще поддържа огъня. Защото не съм извършил нищо. Това е нечувано! Направо… нечувано.
Сега гласът му бе достигнал пълната си мощ и двамата полицаи изглеждаха малко засрамени. Но не и Пангборн. Той продължи да гледа втренчено Тад по същия объркващ начин.
— В другата стая едно от бебетата започна да плаче.
— О, боже! — изстена Лиз. — Що за работа? Кажете ни!
— Иди се погрижи за децата, мила — рече Тад, впил очи в очите на Пангборн.
— Но…
— Моля те — каза той. Вече плачеха и двете бебета. — Всичко ще се оправи.
Тя му хвърли последен разстроен поглед. В очите й се четеше въпроса: Обещаваш, нали? После отиде в хола.
— Искаме да ви разпитаме във връзка с убийството на Хомър Гамаш — каза вторият полицай.
Тад отмести втренчения си поглед от Пангборн и се обърна към полицая.
— Какво? Кой?
— Хомър Гамаш — повтори Пангборн. — Нима ще ни кажете, че това име нищо не ви говори, мистър Бомънт?
— Разбира се, че ми говори — каза Тад учуден. — Хомър извозва боклука до бунището, когато сме в Касъл Рок. Прави някои дребни поправки в къщата. Загубил е едната си ръка в Корея. Дали му „Сребърна звезда“….
— Бронзова — каза Пангборн с леден глас.
— Хомър е мъртъв? Кой го е убил?
Полицаите се спогледаха изненадани. След скръбта, учудването е една от най-сложните човешки емоции и е трудно човек да се преструва успешно.
Първият полицай отвърна със странно нежен глас:
— Всичко ни кара да мислим, че вие сте го убили, мистър Бомънт. Затова сме тук.
4.
Тад го погледна с напълно безизразен поглед и след това се изсмя.
— Боже Господи! Това е лудост.
— Ще си вземете ли шлифер, мистър Бомънт? — попита другият полицай. — Навън вали доста силно.