„Аз също го познавах — помисли си Тад — Така че аз може би също съм лично заинтересован. И то не само, за да спася собствената си кожа.“
— Вижте — каза той търпеливо, като не отместваше поглед от Пангборн, опитвайки се да не отвръща на враждебността с враждебност. — Дайте да бъдем реалисти, както обичат да казват студентите ми. Попитахте ни дали можем да ви докажем къде сме се намирали…
— Къде сте били вие, мистър Бомънт — каза Пангборн.
— Добре, де, аз къде съм бил. Това са пет трудни часа, когато хората обикновено са си в леглата. Благодарение само на сляпата случайност ние, аз, ако предпочитате, мога да кажа какво точно съм правил през три от тези пет часа. Роли и неговата противна мадама си тръгнаха в два, а може би е било един и половина или два и петнадесет. Все едно, беше късно. Ще потвърдят поне това, а и оная Бъркс не би ми изфабрикувала алиби, дори и Роли да го направи. Мисля си, че ако се давя и Били Бъркс ме види изхвърлен от вълните на пясъка, тя би хвърлила кофа вода отгоре ми.
Когато Лиз се приближи, за да вземе Уилям, който бе започнал да се върти в ръцете му, усмивката на лицето й беше странна, подобна на гримаса. В началото Тад не разбра тази усмивка, но после се сети, че беше заради израза „да ми изфабрикува алиби“. Алексис Машин, най-големият злодей от романите на Джордж Старк, понякога използваше този израз. Странно беше, разбира се, защото не можеше да си спомни досега да е използвал изрази на Старк в разговорите си. От друга страна, никога досега не бяха го обвинявали в убийство, а убийството бе ситуация точно като за Джордж Старк.
— Дори и да бъркаме с цял час и последните гости да са си тръгнали в един — продължи той — и ако допуснем, че съм скочил в колата в минутата, не, в секундата, в която те са превалили хълма и след това съм карал като луд до Касъл Рок, то ще да е станало четири и половина или пет сутринта, докато пристигна. Няма по-пряк път на запад, нали знаете?
— А и жената на Арсенолт каза, че е било около един без четвърт, когато е видяла… — каза един от полицаите.
— Няма нужда да навлизаме сега в тези подробности — бързо го прекъсна Алън.
Лиз въздъхна с раздразнение, а Уенди я погледна със смешно ококорени очи. Уилям престана да се върти в ръцете й внезапно заинтригуван от чудното движение на пръстите си.
— Имаше купища народ тук в един. Купища — каза Лиз на Тад, след което наистина се нахвърли върху Алън.
— Какво ви има, бе, шерифе? Откъде това инатско упорство да припишете убийството на съпруга ми? Вие глупак ли сте? Мързелив ли сте? Или просто сте лош човек? Не изглеждате такъв, обаче държанието ви ме кара да се замисля. Кара ме сериозно да се замисля. Може би е било лотария? Така ли беше? Изтеглили сте името му от някаква кирлива шапка!
Алън отстъпи леко назад, явно изненадан и смутен от свирепите й нападки.
— Мисис Бомънт…
— Страхувам се, че предимството е на моя страна, шерифе — каза Тад. — Мислите, че съм убил Хомър Гамаш…
— Мистър Бомънт, не сте били обвинени…
— Но вие така мислите, нали?
Плътна червенина, с цвят на керемида, се плъзна бавно по бузите му, като живака на термометър. „Не е от притеснение — помисли си Тад, — а от чувство на безсилие.“
— Да, сър — каза той. — Така смятам, въпреки всичко, което вие и жена ви казахте.
Този отговор изпълни Тад с учудване. Господи, какво е могло да се случи, за да накара този човек, който не изглеждаше глупав, както бе казала Лиз, да е толкова сигурен. Толкова дяволски сигурен!
Тад усети как пролазват тръпки по гърба му… и тогава се случи нещо странно. Някакъв призрачен звук изпълни съзнанието му, не главата, а съзнанието му за момент. Този звук събуди болезнен спомен за нещо, което бе преживял. Бяха отминали тридесет години, откакто беше чул този звук. Това беше призрачният звук от стотици, може би хиляди, малки птички.
Вдигна ръка и докосна малкия, бял белег на челото си. Отново усети как мравки пролазват по тялото му, но този път усещането беше по-силно, сякаш червеи се впиваха в плътта му. „Изфабрикувай ми едно алиби, Джордж — помисли си той. — Изфабрикувай ми алиби, защото съм го загазил.“
— Тад? Добре ли си? — попита Лиз.
— Хм? — погледна я той.
— Блед си.
— Добре съм — каза той и наистина така се чувстваше. Звукът беше изчезнал, ако изобщо го беше имало.
Той отново се обърна към Пангборн.
— Както ви казах, шерифе, имам известно предимство в тази работа. Вие мислите, че съм убил Хомър, аз, обаче, знам, че не съм. Освен в книгите си, никъде другаде не съм убивал.