— Мистър Бомънт…
— Разбирам възмущението, което изпитвате. Хомър беше симпатичен старец, с властна жена, с особено чувство за хумор и само с една ръка. Аз също съм възмутен. Ще направя всичко, за да помогна, но ще трябва да престанете с тези полицейски тайни и ще трябва да ми кажете защо сте тук. Какво, за бога, ви е довело при мен? Направо съм шашнат.
Алън го изгледа продължително и накрая каза:
— Инстинктът ми подсказва, че казвате истината.
— Слава Богу! — каза Лиз. — Човекът все пак разбира нещата.
— Ако се окаже, че казвате истината — рече Алън, гледайки право в Тад — аз лично ще открия този от ПСДИ, който е объркал идентифицирането на отпечатъците и ще му одера кожата.
— Какво е това ПС и така нататък? — попита Лиз.
— Полицейска служба по идентифициране и досиета във Вашингтон — каза един от полицаите.
— Никога преди не са правили гафове — продължи Алън със същия бавен тон. — Казват, че за всяко нещо има първи път, обаче… ако не са сбъркали и ако се потвърди това ваше празненство, аз самият ще се шашна.
— Не можете ли да ни кажете за какво по-точно става въпрос? — попита Тад.
— Е, защо не. Щом сме стигнали дотук — въздъхна Алън. — Честно казано, не е чак толкова важно кога точно са си тръгнали последните гости. Ако сте били тук в полунощ и ако има свидетели да се закълнат…
— Поне двадесет и пет души — каза Лиз.
— … в такъв случай сте чист. Като прибавим и показанията на очевидката, за която спомена полицаят и заключенията на патолога, почти сме сигурни, че Хомър е бил убит между един и три часа сутринта на първи юни. Пребили са го до смърт с протезата му.
— Боже мили — промълви Лиз. — И вие смятате, че Тад…
— Камионът на Хомър бе намерен преди две нощи на един паркинг на магистралата 195 в Кънектикът, близо до границата с щата Ню Йорк — Алън спря за миг. — Имаше следи от пръсти навсякъде, мистър Бомънт. Повечето на Хомър, но много принадлежаха на престъпника. Някои то тях бяха направо идеални. Един от отпечатъците оставен върху дъвка, която престъпникът е извадил от устата си и е залепил на таблото с палеца си, е като гипсова отливка. Беше се втвърдила. Най-хубавият отпечатък бе оставил върху огледалото за обратно виждане. Като отпечатък взет в полицейски участък. Само че този на огледалото е от кръв, а не от мастило.
— Защо Тад тогава? — възмутено настоя Лиз. — Независимо дали е имало празненство или не, как сте могли да помислите, че Тад…
Алън я погледна и каза:
— Когато хората от ПСДИ вкарали отпечатъците в компютъра, излязло военното досие на съпруга ви. Или, за да сме съвсем точни, излезли отпечатъците от неговите пръсти.
За момент Тад и Лиз само се спогледаха мълчаливо, съвсем зашеметени. Накрая Лиз каза:
— Значи е било грешка. Сигурно хората, които проверяват тези неща, бъркат понякога.
— Да, но рядко правят такива сериозни грешки. Има и бели полета при идентифицирането на отпечатъци. Лаиците, които гледат „Коджак“ и „Барнаби Джоунс“ по телевизията, си изграждат представата, че идентифицирането на отпечатъци от пръсти е точна наука, но това не е така. Компютъризацията запълни много от тези бели полета, а и в този случай взехме изключително добри отпечатъци. Когато казвам, че са на мъжа ви, мисис Бомънт, казвам истината. Видях данните от компютъра, видях и отпечатъците от досието му. Не може да се каже, че приликата е просто близка.
Алън се обърна към Тад и го погледна със студените си сини очи.
— Приликата е абсолютна.
Лиз го гледаше с отворена уста, а в ръцете й заплака Уилям, а след него и Уенди.
ОСМА ГЛАВА
ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПАНГБОРН
1.
Когато отново се позвъни на вратата в седем и половина същата вечер, пак Лиз отиде да отвори, защото тя вече бе приготвила Уилям за сън, докато Тад все още се занимаваше с Уенди. В ръководствата пише, че гледането на дете е умение, което се усвоява еднакво добре и от двамата родители, но Лиз не беше сигурна в това. Тад вършеше своя дял от работата много съвестно, но го вършеше толкова бавно. Събота сутрин успяваше да се изстреля до магазина и обратно за времето, което на нея едва би й стигнало да се добере до касата, обаче при приготвянето на бебетата за спане…
Уилям бе изкъпан, повит и закопчан в зелената си пижамка и вече седеше в кошарката, докато Тад все още се бореше с пелените на Уенди (а и не беше изплакнал съвсем сапуна от косата й, но като се има предвид какъв ден бяха преживяли, Лиз реши да не казва нищо, а да го изчисти с мокра кърпа по-късно).