— Той се върна! — бе извикала Лиз с напълно разбираема тревога и раздразнение и ужасът бе преминал през тялото му като силен, студен порив на вятъра. Ужас и едно име: Старк. За един миг преди да се върне към действителността, той бе уверен, че тя имаше предвид него. Джордж Старк. Врабчетата отново летят и Старк е тук! Но той е мъртъв, мъртъв и погребан, той изобщо никога не е съществувал, но това беше без значение, защото действителен или не, той се бе върнал.
„Стига!“ каза си той. „Та ти не си страхлив човек, не трябва да позволяваш на тази необичайна ситуация да те изнервя. Звукът, който чу, звукът от птиците, бе просто психологическо явление наречено «натрапчив спомен». Възниква от стрес или напрежение. Затова овладей се сега.“
Но ужасът не изчезна. Писукането на птиците бе предизвикало не само deja vu — усещането за нещо вече преживяно, но и presque vu.
Presque vu — предвкусването за нещо, което още не се е случило, но ще се случи. То не бе истинско предчувствие, а по-скоро спомен изпреварил времето си.
Хайде бе, изпреварил!
Той протегна ръце и се вгледа в тях втренчено. Треперенето бе едва забележимо и след малко спря съвсем. Когато беше уверен, че няма да защипе с ципа порозовялата от банята кожа на Уенди, той го дръпна, занесе я в хола и я постави в кошарата при братчето й. След това излезе в антрето, където Лиз стоеше с Алън Пангборн. Като изключим факта, че сега Пангборн беше сам, съвсем точно се повтаряше сцената от сутринта.
„Тук му е мястото за едно от двете «vu»“ — помисли си Тад, но не видя нищо смешно в това. Предишното чувство бе все още твърде силно… а и шумът от врабците.
— С какво мога да ви помогна, шерифе? — попита той без да се усмихва.
А, а! Ето още нещо, което беше различно от сутринта. Пангборн държеше опаковка с шест бири.
— Мислех си, да пийнем по една — посочи той бирите — и да обсъдим нещата.
3.
Лиз и Алън Пангборн си взеха бира, а Тад — едно пепси от хладилника. Докато разговаряха, наблюдаваха странно сериозната игра на близнаците.
— Изобщо не бива да съм тук — каза Алън — и да разговарям с човекът, който е заподозрян номер едно, вече не в едно, а в две убийства.
— Две! — възкликна Лиз.
— Ще стигнем и до това. Всъщност, предполагам, че всичко ще ви разкажа. На първо място, съм сигурен, че съпругът ви има алиби и за второто убийство. И щатската полиция мисли така. И те са в задънена улица.
— Кого са убили? — попита Тад
— Един млад човек на име Фредерик Клоусън във Вашингтон, окръг Колумбия. — Той забеляза как Лиз подскочи и разля малко от бирата върху ръката си. — Виждам, че името ви е познато, мисис Бомънт — добави той без видима ирония.
— Но какво става? — прошепна тя едва доловимо.
— Нямам ни най-малка представа. И мисълта за това ме влудява. Не съм дошъл, за да ви арестувам, мистър Бомънт, нито за да ви тормозя, макар че умът ми не го побира кой друг би могъл да извърши тези две убийства. Тук съм, за да ви помоля за помощ.
— Защо не ме наричате просто Тад?
Алън се намести на мястото си, явно с чувство за неудобство.
— Мисля, че ще се чувствам по-добре, ако засега ви наричам мистър Бомънт.
— Както искате — кимна Тад. — Значи Клоусън е мъртъв. — Той се загледа замислено за момент и после отново вдигна поглед към Алън. — И този път ли имаше мои отпечатъци навсякъде?
— Да, а също и други следи от вас. Списание „Пийпъл“ наскоро писа за вас, нали, мистър Бомънт?
— Преди две седмици — отвърна Тад.
— Статията бе намерена в апартамента на Клоусън. Една страница от нея е използвана като някакъв символ в убийството му, което изглежда има ритуален характер.
— Господи! — промълви Лиз. Звучеше ужасена.
— Ще ми кажете ли какво представлява този човек за вас? — попита Алън.
— Нямаме причина да не ви кажем — кимна Тад. — Вие чели ли сте статията, шерифе?
— Жена ми купува списанието от супермаркета, но по-добре да ви кажа истината — разглеждам само снимките. Като се върна ще прочета текста щом мога.
— Не сте пропуснали нищо особено. А Фредерик Клоусън е причината да се напише тази статия. Вижте…
— Ще стигнем и до него — вдигна ръка Алън. — Но нека се върнем към Хомър Гамаш. Проверихме данните от ПСДИ. Отпечатъците от камиона на Гамаш, а и тези от апартамента на Клоусън, макар и да не са така ясни като отпечатъка върху дъвката и върху огледалото, напълно съвпадат с вашите. Ако вие не сте го извършили, значи съществуват двама души с абсолютно еднакви отпечатъци, а този факт е за „Книгата на рекордите на Гинес“.
Алън погледна към Уилям и Уенди, които си играеха с една топка и заплашваха да си извадят очите.