— Но… как е възможно, когато детето е все още живо? Искам да кажа, нали това е част от него самия? — попита Лоринг удивен.
Притчърд посочи тавичката.
— Намерихме едно око, няколко зъби и няколко нокътя в главата на това момче и ти мислиш, че те са част от него? Да си видял да му липсват нокти? Искаш ли да проверим?
— Но дори и раковите образувания са просто част от пациента…
— Това не е рак — заобяснява Притчърд търпеливо, а ръцете му не спираха да се движат. — В много случаи, когато майката ражда едно дете в утробата й първоначално е имало близнаци. Това може би става в два на всеки десет случая. А каква е съдбата на втория зародиш? По-силният поглъща по-слабия.
— Поглъща го? Искаш да кажеш, че го изяжда! — възкликна Лоринг съвсем пребледнял. — Да не би да имаш предвид канибализъм in utero.
— Можеш да го наречеш, както си искаш. Случва се доста често. Ако някога се развие ултразвуковият метод на изследване, за който толкова се говори по симпозиумите, може и да установим точно колко често се случва. Но независимо дали се случва често, това, което видяхме днес е нещо изключително необичайно. Част от тялото на близнака на това момче не е била погълната и тази част се е оказала в неговия фронтален лоб. Можеше да бъде и в червата му, в далака, в гръбначния стълб, или където и да било. От всички лекари само патолозите виждат такива неща, защото ги откриват при аутопсията. Наличието на несвойствена тъкан никога не е ставало причина за настъпването на смърт.
— Добре, а в нашия случай? — попита Албертсън.
— Нещо е накарало тази група от тъкани, която допреди година е била съвсем микроскопична, да започне да нараства. Часовниковият механизъм на растежа на погълнатия близнак, който е трябвало да спре завинаги поне месец преди мисис Бомънт да роди, по някакъв начин се е задвижил отново. В това, което се е случило няма нищо тайнствено. Вътречерепното налягане само по себе си е достатъчно, за да причини главоболията и гърчовете, заради които докараха Тад тук.
— Да — каза Лоринг тихо, — но защо всъщност се е случило така?
Притчърд поклати глава.
— Ако след тридесет години практикувам нещо друго освен голф, попитай ме тогава. Може и да знам отговора. Но това, което знам днес е, че съм открил един много особен и рядък вид тумор. Доброкачествен тумор. И за да избегнем усложненията, мисля, че това е всичко, което трябва да знаят родителите. Не мога да си представя как ще кажа на бащата, че току-що съм направил аборт на единадесет годишния му син. Лес, хайде да го затворим.
— Да, докторе.
След кратък размисъл Притчърд се обърна към сестрата и любезно добави:
— Отбележете си, моля, че искам онази идиотка, която изхвърча оттук да бъде уволнена.
— Да, докторе.
Тад Бомънт бе изписан от болницата девет дни след операцията. Чувстваше отпадналост в лявата половина на тялото си в продължение на шест месеца. Понякога, когато беше много уморен, му се привиждаха странни, не съвсем разбъркани, светли кръгове.
Майка му купи на старо пишеща машина марка Ремингтън 32 като подарък за неговото оздравяване и светлите кръгове се появяваха най-често, когато седеше прегърбен над машината час преди лягане, търсейки най-подходящата дума или опитвайки се да измисли какво ще се случи по-нататък в разказа, който пишеше. Но след време и това отмина.
Онова зловещо, нереално птиче цвърчене и шумът от летенето на цели ескадрони от врабчета повече не се появи след операцията. Той продължи да пише, да изгражда собствения си стил и шест години след като започна истинският му живот, Тад за първи път продаде свой разказ и то на „Америкън Тийнейджър“. След това никога не се връщаше към миналото.
Тад и родителите му знаеха, че малък, доброкачествен тумор е бил отстранен от предната част на мозъка му през есента на единадесетата му година. Когато се сещаше за операцията, а с годините това ставаше все по-рядко, Тад си мислеше само, че е имал страхотен късмет щом е оживял.
А много хора, които претърпяваха мозъчни операции през онези дни, не можеха да се похвалят със същото.
ЧАСТ ПЪРВА
СМЛЯНО МЕСО
Със силните си, дълги пръсти Машин изправяше кламерите бавно и внимателно.
— Дръж главата му, Джак — каза Машин на мъжа, който стоеше зад Холстед. — Дръж здраво, ако обичаш.
Холстед усети какви бяха намеренията на Машин и започна да крещи, когато Джак Рейнджли хвана от двете страни главата му с голямата си ръка, за да не мърда. Писъците му прокънтяха в изоставения склад, а ехото ги повтори. Голямото пространство беше като естествен усилвател на звука, а Холстед сякаш бе оперен певец, който се разпява преди премиера.