— Може би съм си мислил нещо подобно — каза той накрая. — Не на сериозно и не по този заплетен начин, но не е нужно да се извинявате на съпругата си. От сутринта насам аз съм готов да допусна и най-невероятните варианти.
— Е, да, при създалото се положение.
— Именно, при създалото се положение.
— Аз съм роден в Бергенфийлд, щата Ню Джърси, шерифе — отвърна Тад също усмихнат. — Не е нужно да ми вярвате, след като може да проверите сам дали имам братя близнаци, за които съм забравил.
Алън поклати глава и отпи малко от бирата.
— Това беше съвсем налудничава идея и аз се чувствам като абсолютен глупак, но това не е ново усещане за мен. Така се чувствам от сутринта, когато ни казахте за празненството. Между другото направихме проверка на имената. Всичко се потвърждава.
— Разбира се, че се потвърждава — отвърна Лиз с известна строгост.
— А понеже тъй или иначе нямате брат близнак, въпросът е приключен.
— Да допуснем за момент, само хипотетично, че наистина се е случило това, което аз предположих — каза Тад. — От това би излязла страхотна история… до един определен момент.
— До кой момент? — попита Алън.
— До отпечатъците. Защо ще си създавам толкова главоболия, за да си осигуря алиби тук с братчето ми, което досущ ми прилича, а… после ще оплескам цялата работа, като оставя отпечатъци на местопрестъплението?
— Бас държа, че ще проверите удостоверенията за раждане, нали, шерифе? — попита Лиз.
— В работата си полицията следва един принцип: всичко да се изпипва докрай. Но дори и да проверя, знам какво ще открия. — След известно колебание той добави. — Не е само празненството. Вие приличате на човек, който говори истината, мистър Бомънт. Аз имам опит и мога да преценя. За времето, което съм бил полицай, съм открил, че на този свят има много малко добри лъжци. Може би те се появяват по-честичко в тези криминални романи, за които вие говорехте, но в истинския живот се срещат много рядко.
— Тогава откъде идват тези отпечатъци? — попита Тад. — Това ме интересува. Дали всъщност не търсите някой аматьор с моите отпечатъци? Съмнявам се. Минавало ли ви е през ум, че достоверността на отпечатъците подлежи на съмнение. Говорихте за белите петна. Знам нещичко за отпечатъците покрай проучванията, които правех във връзка с романите на Старк, но обикновено доста ме домързяваше да върша такъв род работа. Много по-лесно е да си седя пред машината и да си измислям лъжи. Няма ли някакви изисквания относно броя на съвпаденията в отпечатъците, за да могат да бъдат приложени като доказателства?
— В Мейн са нужни шест — каза Алън. — Трябва да са налице шест пълни съвпадения, за да може един отпечатък да бъде приет за доказателство.
— А не е ли вярно, че в повечето случаи, отпечатъците излизат само наполовина или на четвъртина, или излизат като размазани петна от линии и кръгчета?
— Е, да, в истинския живот престъпниците много рядко отиват в затвора само на базата на доказателства от отпечатъци.
— И въпреки това имате един отпечатък на огледалото за обратно виждане толкова съвършен, все едно е взет в участък, както казахте и друг в парче дъвка. Точно това някак ме безпокои. Сякаш някой нарочно ги е оставил, за да ги откриете.
— Минавало ни е през ум. — Всъщност ги бе накарало сериозно да се позамислят. Това именно бе един от най-обезпокояващите факти в този случай. Убийството на Клоусън приличаше на начина, по който мафиотите се разправят с някое „пропяло“ канарче: отрязват му езика, навират пениса на жертвата в устата, като всичко става с много кръв и с много болка, а никой в сградата не е чул нищо. Ако е било работа на професионалист, тогава защо се появяват навсякъде отпечатъците на Бомънт? Може ли тази работа, която изглежда толкова нагласена, да не е всъщност нагласена? Само в случай, че някой е измислил нов, неизвестен досега трик. Но докато се разбереше, Алън щеше да се придържа към старата максима: ако върви като патица, кряка като патица и плува като патица, трябва да е патица.
— Може ли да се подправят отпечатъци? — попита Тад.
— Вие освен да пишете книги и мисли ли умеете да четете?
— Чета мисли и книги пиша, но прозорци, скъпи, не мия.
Устата на Алън беше пълна с бира и смехът така го изненада, че той почти я изплю върху килима. Успя да я преглътне, но част от нея отиде в кривото му гърло и той се закашля. Лиз стана и го удари няколко пъти силно по гърба. Тази постъпка може би беше странна, но на нея не й се струваше така. Грижите за бебетата я бяха научили на много неща. Уилям и Уенди вдигнаха поглед от кошарката и жълтата топка забравена от тях, спря да се движи. Уилям започна да се смее, а след него и Уенди.