— Издателството на Старк.
— Да. Свързал се с Ели Голдън — редакторката на Старк. Задал въпроса си направо: „Моля, кажете ми дали Джордж Старк е всъщност Тадеус Бомънт.“ Ели му отговорила, че това е абсурдна идея. Тогава Клоусън попитал за снимката на автора, отпечатана на задната корица на книгата. Казал, че иска да научи адреса на човека от снимката. Ели му казала, че не може да издава адресите на писателите на издателската компания. А Клоусън казал: „Не искам адреса на Старк, а на човека на снимката. Този, който се представя за Старк.“ Ели му казала, че става за смях. Та мъжът от снимката е самият Джордж Старк.
— Преди това издателството никъде ли не е заявявало, че това е само псевдоним? — попита Алън искрено заинтригуван. — То се е придържало към тезата, че Старк наистина съществува, така ли?
— О, да. Тад настоя на това.
„Да — помисли си Тад, докато вадеше бутилките от тенджерата и ги допираше до дланта си, за да провери колко се е стоплило млякото. — Тад настоя. Като се върне в миналото, Тад не може да си даде сметка защо настоя, няма и най-малката представа защо постъпи така, но какво да се прави.“
Върна се в хола с бибероните, като избягна по пътя сблъскване с кухненската маса. Даде по един биберон на двете бебета. Те вдигнаха шишетата тържествено и все още сънени, започнаха да сучат. Тад седна, заслуша се в разказа на Лиз, казвайки си, че изобщо не му е минавала мисълта, че му се пуши.
— Както и да е, Клоусън искал да зададе още въпроси, той сигурно е имал купища от въпроси, но Ели отказала да се включи в играта. Казала му да се обади на Рик Каули и затворила. Тогава Клоусън се обадил в офиса на Рик и попаднал на Мириам. Тя е бившата жена на Рик и съдружник в агенцията му. Тази комбинация е малко странна наистина, но те се разбират много добре.
— Клоусън й задал същия въпрос: дали Джордж Старк е в действителност Тадеус Бомънт. Мириам твърди, че му отговорила да, като добавила, че тя е Доли Мадисън. „Разведох се с Джеймс. Тад и Лиз също се развеждат и ние с него ще се женим напролет,“ казала му тя и затворила слушалката. После се втурнала в кабинета на Рик и му казала, че някакъв тип от Вашингтон си пъха носа в историята с псевдонима на Старк. След този случай, Клоусън не успял да научи нищо, защото когато звънял в Каули Асошиътс му затваряли телефона.
Лиз отпи голяма глътка от бирата си.
— Обаче той не се отказал. Аз заключих, че истинските крипазоиди никога не се отказват. Той просто решил, че с учтиви приказки няма да стигне доникъде.
— Значи той не се е обаждал на Тад? — попита Алън.
— Не в началото.
— Предполагам, че телефонният ви номер не е в указателя.
Тук Тад се намеси за малко в разговора.
— Няма го в обществените телефонни указатели, Алън, но телефонът ни тук, в Лъдлоу, фигурира в указателя на факултета. Налага се. Аз съм преподавател и има хора, които се нуждаят от съветите ми.
— Но нашият човек изобщо не се е свързвал с първоизточника — възхити се Алън.
— Свърза се доста по-късно… с писмо — каза Лиз. — Така обаче нарушаваме хронологията на събитията. Да продължавам ли?
— Да, моля — каза Алън. — Историята сама по себе си е много впечатляваща.
— Е, на нашия крипазоид му били нужни три седмици и може би малко повече от петстотин долара, за да открие това, в което бил сигурен през цялото време, а именно, че Джордж Старк и Тад са едно и също лице.
— Започнал с „Литеръри Маркет Плейс“, което хората в издателския бранш наричат ЛМП. То представлява дайджест от имена, адреси и служебни телефони на почти всички от този бранш: писатели, редактори, издатели и литературни посредници. Наред с него Клоусън прегледал и рубриката „Пийпъл“ в „Пъблишърс Уикли“. Така успял да установи около шест бивши служители в Даруин Прес, които били напуснали издателството в периода между лятото на хиляда деветстотин осемдесет и шеста и лятото на хиляда деветстотин осемдесет и седма.
— Един от тези хора притежавал нужната информация и бил готов да я съобщи. Ели Голдън е сигурна, че това е едно момиче, което осем месеца било секретарка на финансовия директор през хиляда деветстотин осемдесет и пета и осемдесет и шеста. Ели я нарича „пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас“.
Алън се засмя.
— Тад също мисли, че е била тя — продължи Лиз — защото разковничето се оказали фотостатите от хонорарния лист на Джордж Старк. Те идват от службата на Роланд Бъретс.
— Роланд Бъретс е финансовият директор на Даруин Прес — каза Тад. Докато слушаше Лиз, той гледаше близнаците, които лежаха по гръб, допрели крачета обути в пижамките си, с вирнати нагоре към тавана биберони. Погледите им бяха премрежени, вперени в далечината. Той знаеше, че скоро щяха да заспят нощния си сън и щяха да заспят едновременно. „Те правят всичко едновременно,“ помисли си Тад. „На бебетата им се спи и врабците летят.“