— Агент Х9 поразява отново.
— Да, поредният удар на Х9. Той извадил снимките и се върнал във Вашингтон. Получихме писмото му със снимките само след няколко дни. Писмото беше направо страхотно. Няколко пъти стигаше до ръба на заплахата, но нито веднъж не прекрачваше границата.
— Нали все пак беше студент по право — каза Тад.
— Да — съгласи се Лиз. — Очевидно е знаел къде трябва да спре. Тад ще ти донесе писмото, но и аз мога да го преразкажа. То започва с това колко се възхищава Клоусън от двете половини от „раздвоената същност на Тад“, както сам се изразява. Разказва какво е открил и как го е направил. След това се залавя със същността на въпроса. Той много предпазливо ни показва къде е въдицата, на която трябва да се хванем. Уловката е следната. Пише, че той самият е начинаещ писател, но че не му стига времето да пише, тъй като юридическото образование изисквало много. Но това не било всичко. Истинският проблем бил, че трябвало да работи в книжарница, за да може да си плаща учебните такси и другите сметки. Пишеше, че би искал да покаже на Тад някои от работите си и ако Тад сметне, че в него има бъдеще, може би ще пожелае да му отпусне пакет от помощи, за да го подпомогне по пътя му.
— Пакет от помощи? — попита Алън объркан. — Така ли му викат вече?
Тад отметна назад глава и се засмя.
— Точно така, според думите на Клоусън. Мисля, че мога направо да цитирам последната част от писмото: „Знам, че това може да ви се стори една доста дръзка молба на първо четене, но съм сигурен, че като разгледате внимателно работите ми, бързо ще осъзнаете, че едно такова споразумение би било от полза и за двама ни.“
— Ние с Тад бяхме бесни известно време, после се смяхме, после май пак се вбесихме.
— Да — съгласи се Тад. — Не съм сигурен дали се смяхме, но наистина бяхме страшно вбесени.
— Накрая седнахме да поговорим спокойно. Говорихме почти до полунощ. И двамата разбирахме какво представлява писмото на Клоусън и снимките. След като на Тад му помина…
— Още не ми е минал ядът — прекъсна я Тад — макар че той вече е мъртъв.
— Е, след като свършихме с викането и псуването, Тад почти си отдъхна. От доста време му се искаше да зареже Старк, а и вече се бе захванал да работи върху една дълга и сериозна книга. Още я пише. Нарича се „Златното куче“. Аз прочетох първите двеста страници. Чудесни са. Те са много по-добри от последните две работи, които произведе под името на Старк. Така че Тад реши…
— Ние решихме — каза Тад.
— Окей, ние решихме, че всяко зло е за добро, а заради Клоусън просто се налагаше да изпреварим събитията. Тад се страхуваше само, че идеята няма да се хареса особено на Рик Каули, тъй като Джордж Старк печелеше много повече за агенцията отколкото Тад. Но Рик се държа като истинска душичка. Всъщност, каза, че това може да бъде добра реклама, която ще свърши работа и за баклистата на Старк, и за баклистата на Тад…
— За цели две книги, които влизат в този списък — вметна Тад с усмивка.
— … а и за новата книга на Тад, когато излезе от печат.
— Извинете ме, но какво значи „баклиста“? — попита Алън.
— Това са онези залежали книги, които не ги изнасят на онези лъскави сергии пред книжарниците от големите вериги — обясни Тад широко усмихнат.
— Значи вие разгласихте цялата история?
— Да — рече Лиз — Първо чрез Ей Пи тук в Мейн и чрез „Пъблишърс Уикли“, но историята се появи и по националните радиостанции. Книгите на Старк бяха бестселъри все пак и фактът, че такава личност никога не е съществувала беше интересна пикантерия за първите страници. А по-късно се свърза с нас и списание „Пийпъл“.
— Получихме още едно изнудваческо писмо от Фредерик Клоусън, в което се казваше колко сме подли, гадни и неблагодарни. Изглежда смяташе, че нямаме никакво право да го оставяме извън играта, защото той бил свършил цялата работа, а единственото нещо, което Тад бил направил, било да напише няколко книжки. След това Клоусън се изпари.
— А сега явно се е изпарил за вечни времена — каза Тад.
— Не е точно така — рече Алън. — Някой му е помогнал да се изпари, така че има огромна разлика.
Настъпи мълчание. Беше кратко, но много тягостно.
3.
Алън се замисли за няколко минути. Тад и Лиз не прекъснаха мисълта му. Накрая той вдигна поглед и каза:
— Добре, но защо? Защо някой ще извършва убийство след всичко това? Особено след като истината е излязла наяве.
Тад поклати глава.
— Ако е свързано с мен или с книгите, които съм написал под псевдонима Старк, нямам представа нито кой го е извършил, нито защо.
— И то заради един псевдоним? — каза Алън замислено. — Искам да кажа, Тад, без да се обиждаш, обаче това не е секретен документ или някаква военна тайна.