Тад погледна и двамата.
— Не ви ли е идвало наум, че човекът, който е убил Хомър Гамаш и Фредерик Клоусън може да смята, че той самият е Джордж Старк?
4.
На стълбите Алън каза:
— Ще те държа в течение, Тад. — В едната си ръка той държеше фотокопие, направено на ксерокса в кабинета на Тад от двете писма на Клоусън. Тад си помисли, че готовността, с която Алън прие фотокопията поне за момента като доказателство, вместо да настоява за оригиналите, показваше ясно, че той се е отказал от подозренията си.
— И ще дойдеш да ме арестуваш, ако откриеш пукнатина в алибито ми? — попита Тад, усмихвайки се.
— Не мисля, че това ще се случи. Единственото, за което те моля е и ти също да ме държиш в течение.
— Ако възникне нещо, нали?
— Да, това искам да кажа.
— Съжалявам, че не можахме да помогнем с още нещо — каза Лиз.
— Доста ми помогнахте — усмихна се Алън. — Преди не можех да реша дали да остана още един ден, което значи да прекарам още една нощ в онази опушена стая кутийка в „Рамада Ин“ или да се върна в Касъл Рок. Благодарение на това, което ми казахте, решавам да се върна. Тръгвам веднага. Хубаво е, че се връщам. Напоследък жена ми, Ани, не се чувства особено добре.
— Надявам се, че не е нещо сериозно — каза Лиз.
— Мигрена — отвърна Алън кратко. Тръгна надолу по пътеката, но изведнъж се спря. — Само още едно нещо.
Тад се обърна към Лиз.
— Ето го и затапящият въпрос на стария Коломбо със смачкания шлифер — каза той.
— Нищо подобно. Но полицията във Вашингтон не издава едно важно материално доказателство в убийството на Клоусън. Такава е практиката. По този начин се отсяват откачените, които обичат да се признават за виновни за убийства, които изобщо не са извършвали. Имаше нещо написано на стената в апартамента на Клоусън. — Алън спря за момент, след което добави с почти оправдаващ се тон. — Било написано с кръвта на жертвата. Ако ви кажа какво е, давате ли ми честна дума, че ще го запазите за себе си?
Те кимнаха.
— Думите са били: „Врабчетата отново летят.“ Това говори ли ви нещо?
— Не — каза Лиз.
— Не — каза Тад с неутрален тон след секунда колебание.
Алън фиксира Тад с поглед за момент.
— Абсолютно ли си сигурен?
— Абсолютно.
Алън въздъхна.
— Съмнявах се, че може да знаете нещо, но си заслужаваше да опитам. Съществуват толкова странни връзки. Помислих, че и тук може да има нещо подобно. Лека нощ, Тад, Лиз. Не забравяйте да ми се обадите, ако нещо се случи.
— Ще се обадим — каза Лиз.
— Разчитай на това — потвърди Тад
Само след минута двамата бяха отново вътре, зад затворената врата, а навън остана Алън Пангборн и тъмнината, в която той щеше да пътува дълго до дома.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР
1.
Занесоха бебетата на горния етаж и започнаха да се приготвят за лягане. Тад си облече долна фланелка и къси шорти, в които предпочиташе да спи и отиде в банята. Миеше си зъбите, когато го разтресоха конвулсии. Изпусна четката за зъби, изплю бялата пяна в мивката и се надвеси над тоалетната чиния. Не си чувстваше краката, сякаш бяха дървени кокили.
Имаше само един напън, от гърлото му излезе ужасен, сух звук, но не повърна нищо. Стомахът му започна отново да се успокоява… поне така изглеждаше за момента.
Когато се обърна, видя Лиз на вратата, облечена в синя, найлонова нощничка, която стигаше доста над коляното й. Тя го гледаше строго.
— Криеш тайни, Тад. И това не е хубаво. Никога не е било за добро.
Той въздъхна рязко и изпъна ръцете си напред с разперени пръсти. Все още трепереха.
— Откога знаеш?
— Ти започна да играеш някаква роля, когато се появи шерифът тази вечер. А когато ти зададе последния си въпрос за това, което било написано на стената на Клоусън… все едно светна неонова лампа на челото ти.
— Пангборн не забеляза нищо.
— Шерифът Пангборн не те познава така добре, както аз… но ако не си забелязал как реагира преди да си тръгне, значи си сляп. Дори той усети, че нещо не е наред. Личеше си от начина, по който те погледна.
Ъгълчетата на устата й бяха извити надолу. Така се подчертаваха бръчките на лицето й, които Тад беше забелязал за първи път след случката в Бостън и спонтанния аборт. Те се бяха очертали по-дълбоко през времето, когато тя беше свидетел на все по-трудната му борба да донесе вода от кладенец, който изглежда беше пресъхнал вече.
По това време и пиенето му излезе извън контрол. Инцидентът с Лиз, спонтанният аборт, финансовият и литературен провал на „Пурпурна омара“ след страхотния успех на „Пътят на Машин“ под псевдонима Старк, неочакваните напивания — всички тези неща се натрупаха и доведоха до дълбока депресия. Разбираше, че това е проява на егоизъм, на едно съзнание отдадено на самонаблюдение, но и това не му помогна. Най-накрая изсипа шепа хапчета за сън в гърлото си, заедно с половин бутилка „Джак Даниелс“. Това беше един нерешителен опит за самоубийство… но все пак беше опит за самоубийство. Всичко това се случи в рамките на три години. Сториха му се много повече. Тогава изглеждаше сякаш ще продължи вечно.