— Върнах се — каза Машин. Холстед стисна здраво клепачите си, но това не му помогна. Тънката, стоманена жичка лесно премина през левия му клепач и проби окото. Чу се тихо „пук“ и потече лепкава течност, приличаща на желатин. — Върнах се оттам, където са мъртвите, а ти, неблагодарно копеле такова, изглежда изобщо не се радваш да ме видиш.
ПЪРВА ГЛАВА
ХОРАТА ГОВОРЯТ
1.
Изданието на списание „Пийпъл“ от двадесет и трети май не се различаваше от обичайното.
На корицата се мъдреше снимката на една рок звезда — поредната знаменитост поминала се през седмицата. Той се бе обесил в килията си, след като бил задържан, защото открили у него кокаин и разни други опиати. На страниците на списанието човек можеше да открие обичайния миш-маш: девет неразкрити сексуални убийства в незаселената, западна част на щата Небраска; проповедник арестуван за разпространение на порнографски снимки на деца; домакиня от Мериланд отгледала тиква, която напомня изображението на Исус Христос, но само ако я гледаш с полузатворени очи в тъмна стая; парализирано момиче, което тренира за колоездачния маратон в Ню Йорк; развод в Холивуд; женитба в светското общество на Ню Йорк; борец, който се възстановява след инфаркт; комедиант, който води дело за получаване на издръжка след развода си.
Пишеше и за някакъв предприемач от Юта, който започнал да продава съвсем новичка кукла наречена Мами Йо!. Предполагаше се, че тя е въплъщение на „любимата ви свекърва“. В нея имаше вграден касетофон, който изстрелваше реплики от рода на: „В моя дом, скъпа, когато синът ми растеше, никога не сервирах вечерята изстинала.“ или „Брат ти никога не се държи с мен сякаш имам лош дъх, когато му отида на гости за две седмици.“ Но най-големият номер бе, че за да накарате Мами Йо! да проговори не бе нужно да дърпате конец на гърба й. Достатъчно бе да ритнете проклетата кукла колкото се може по-силно.
— Мами Йо! е добре подплатена, което е гаранция, че няма да се счупи и няма да повреди мебелите или стените ви — твърдеше гордият изобретател, мистър Гаспард Уилмот. Между другото в статията се споменаваше, че той навремето бил подведен под отговорност за неплащане на данъци, но обвинението било оттеглено.
А на страница тридесет и трета на този забавен и информативен брой на най-забавното и информативно американско списание се намираше рубриката озаглавена БИО. Това заглавие бе в пълно съответствие с ефектния, съдържателен и хаплив език на списанието.
— „Пийпъл“ веднага се хващат за главното — каза Тад Бомънт на жена си Лиз. Двамата седяха един до друг до кухненската маса и четяха заедно статията за втори път. — БИО. Ако не ти се чете БИО, преминаваш по-нататък към рубриката НЕЩАСТИЯ. Там ще прочетеш за момичетата, които ги трепят като мухи в сърцето на Небраска.
— Като се замислиш, едва ли е смешно — каза Лиз Бомънт, след което се засмя, прикривайки с ръка устата си.
— Не е смешно, но наистина е странно — каза Тад и отново започна да разгръща списанието, като разсеяно разтриваше малък бял белег на челото си.
Единствено на страниците, където печатаха статиите под рубриката БИО, списанието отделяше повече място за думи, отколкото за снимки.
— Съжаляваш ли за статията? — попита Лиз. С едно ухо тя се вслушваше във всеки звук от близнаците, но засега те се държаха великолепно — спяха като агънца.
— Първо на първо, това не е само моя работа, а наше общо дело. Нали знаеш: един за всички и всички за един — Тад посочи снимката на втората страница от статията, на която Лиз му подаваше чиния с орехови сладки, а Тад седеше пред белия лист в пишещата машина. Не можеше да се каже какво бе напечатано на листа, ако там изобщо имаше нещо. И толкова по-добре, защото написаното сигурно щеше да бъде многословно и неразбираемо. Писането винаги му бе вървяло трудно. Не можеше да пише пред публика, още по-малко пред фотографа на списание „Пийпъл“. На Джордж писането му се бе удавало много по-лесно, а за Тад то бе дяволски трудна работа. Лиз не смееше да припари, когато той се опитваше, а понякога дори успяваше да пише. Тя и телеграма не би му донесла, камо ли пък сладки.
— Да но…
— На второ място…
Тад гледаше снимката, на която Лиз му подаваше сладките, а той бе вперил поглед в нея. Лицата и на двамата бяха разтеглени в широки усмивки. Тези усмивки изглеждаха съвсем не на място. Въпреки че бяха сърдечни хора, Тад и Лиз не раздаваха щедро дори и такива обикновени неща като усмивките. Тад си спомни времето, което бе прекарал като водач на групи в Апалачите в Мейн, в Ню Хампшир и във Вермонт. В онези далечни дни си имаше любимец — една миеща се мечка на име Джон Уесли Хардинг. Не беше се опитвал да опитоми Джон, но и без това мечката бе живяла в пълна хармония с него. В студените нощи Джон, старият мечок, обичаше да си сръбва по малко, а когато пийнеше повечко, се захилваше точно така.