Естествено, почти нищо от тази история не намери място в списание „Пийпъл“.
Забеляза, че Лиз го гледаше така, както и по онова време. Мразеше този поглед. Тревогата беше ужасно нещо, но още по-ужасно беше недоверието. Смяташе, че по-лесно може да се понесе неприкритата омраза, отколкото този странен, дебнещ поглед.
— Мразя, когато ме лъжеш — каза тя просто.
— Не съм лъгал, Лиз! За Бога!
— Понякога да премълчиш нещата е все едно да излъжеш.
— И без това щях да ти кажа. Само исках да намеря подходящия начин.
Но вярно ли беше това? Беше ли наистина? Той не знаеше. Това, което се случи беше откачена, гадна работа, истинска лудост, но това ли беше причината да излъже със своето премълчаване? Бе почувствал нужда да мълчи, така както човек, който види кръв на стола си или напипа бучка в слабините си изпитва нужда да мълчи. В такива случаи мълчанието е ирационално… но и страхът е такъв.
А имаше и още нещо. Та той беше писател, човек с въображение. Никога не бе срещал някой, който да има и най-малката представа защо прави каквото и да било. Понякога си мислеше, че създаването на художествени измислици е предпазно средство срещу хаоса, срещу лудостта. Това беше отчаян опит да се наложи някакъв ред от хора, за които редът присъстваше само в съзнанието им… и никога в сърцето.
Вътре в него един глас прошепна за първи път: кой си ти, когато пишеш, Тад? Кой си ти В ТОЗИ МОМЕНТ?
На този глас той не можеше да даде никакъв отговор.
— Е? — попита Лиз. Тонът й беше остър, на ръба на яростта.
Той я погледна изненадано, защото бе прекъснала мисълта му.
— Моля?
— Намери ли подходящия начин? Каквото и да значи това.
— Слушай, Лиз — каза той. — Не разбирам защо си толкова бясна!
— Защото ме е страх! — извика тя ядно, но той забеляза сълзи в очите й. — Защото ти скри нещо от шерифа и още се чудя дали няма да го скриеш и от мене! Ако не бях видяла този израз на лицето ти…
— Така ли? — Той усети, че сам започва да се ядосва.
— И какъв беше този израз? Ти как мислиш?
— Изглеждаше виновен — отвърна му троснато тя. — Изглеждаше така и когато разправяше на хората, че си престанал да пиеш, а всъщност продължаваше. Когато… — Тя замлъкна. Не знаеше какво видя изписано на лицето му, не искаше и да знае, но то заличи яда й и на негово място се появи тъга. — Извинявай. Това не беше честно.
— Защо не? — каза той вяло. — Вярно е. Така беше поне известно време.
Той се върна в банята, за да изжабурка остатъка от пастата за зъби. Водата за изплакване беше без алкохол, като сиропа за кашлица и като ванилията в кухненския долап. Не беше сложил капка в устата си след написването на последния роман на Старк.
Ръката й докосна рамото му.
— Тад… и двамата сме ядосани. А това ни наранява и няма да ни помогне да решим проблема, независимо какъв е той. Ти каза, че може да има някой луд, който се мисли за Джордж Старк. Той е убил двама души, които познаваме. Единият от тях беше отчасти виновен за разкриване на истината за псевдонима. Сигурно ти е минавало през ум, че ти може да си на едно от първите места в списъка на тези, които този човек счита за свои врагове. И въпреки това, ти скри нещо. Какъв беше онзи израз?
— „Врабчетата отново летят“ — каза Тад. Той погледна в огледалото на банята лицето си, осветено от силната, бяла флуоресцентна светлина. Същото лице. Може би с малко сенки под очите, но все пак си е същото лице. Беше доволен. Е, не беше като физиономията на някоя филмова звезда, но поне си беше негова.
— Да. Това ти е познато. Какво значи то?
Той угаси лампата в банята и я прегърна през раменете. Отидоха в спалнята и легнаха на леглото.
— Когато бях единадесетгодишен претърпях операция — каза той. — Операцията беше за отстраняване на малък тумор от предната част на мозъка ми, поне мисля, че беше предната част. Ти знаеше за това, нали?
— Да — Тя го гледаше с недоумение.
— Казах ти, че имах ужасни главоболия преди да ми сложат диагнозата, нали?
— Да.
Той започна разсеяно да гали бедрото й. Тя имаше прекрасни дълги крака, а и нощницата й беше наистина къса.
— А за звуците?