— Какви звуци? — погледна го тя озадачена.
— Не мислех, че знаеш… но, нали разбираш, не ми изглеждаше важно. Беше толкова отдавна. Хора с мозъчни тумори, често имат главоболия, понякога и припадъци, а понякога и двете. Често тези симптоми се предхождат от други симптоми. Наричат ги „сетивни“. Най-чести сред тях са миризмите — на подострени моливи, на прясно нарязан лук, на гнили плодове. А при мене сетивните симптоми бяха звукови. И бяха свързани с птици.
Той я погледна право в очите. Носовете им почти се докосваха, а един кичур от косата й гъделичкаше челото му.
— Врабчета, за да съм точен.
Той седна, без да я погледне. Не искаше да види шока изписан на лицето й.
— Ела.
— Тад… къде?
— В кабинета. Искам да ти покажа нещо.
2.
Основното нещо в кабинета беше огромното, дъбово бюро. Не беше от модерните сега антики, нито пък от модернистичния дизайн. То беше просто едно изключително голямо и изключително удобно парче дърво. Стоеше като динозавър под три висящи, стъклени глобуса.
Светлината, която те хвърляха беше почти ослепителна. Малко се виждаше от самото бюро. Ръкописи, купища писма, книги и коректури бяха натрупани отгоре му. На бялата стена зад бюрото беше закачен плакат, изобразяващ сградата Флатирон в Ню Йорк. Това беше любимата постройка на Тад в целия свят. Невероятната клиновидна форма на сградата винаги радваше окото му.
До пишещата машина се намираше ръкописът на новата му книга „Златното куче“. Върху пишещата машина бяха листата, написани през деня. Шест страници. Както обикновено… когато пишеше той. Старк обикновено успяваше да напише осем, а понякога и десет.
— С това се занимавах преди да се появи Пангборн — каза той, взе малката купчинка листа от пишещата машина и й ги подаде. — Тогава се появи звукът, звукът от врабчетата. За втори път днес и този път беше по-силен. Виждаш ли какво е написано на страницата, която е най-отгоре?
Тя продължително стоя надвесена над страницата, но Тад виждаше само косата й. Когато вдигна поглед към него, лицето й беше съвсем пребледняло. Устните й бяха стиснати в тясна, сива линия.
— Но то е същото — прошепна тя. — Абсолютно същото. О, Тад, какво значи това? Какво…?
Тя се наклони напред и той пристъпи към нея, уплашен, че ще припадне. Хвана раменете й, но се препъна в хиксообразния крак на стола, така че двамата почти се строполиха върху бюрото.
— Добре ли си?
— Не — каза тя едва чуто. — А ти?
— Не съвсем — рече той. — Съжалявам. Все същият стар, непохватен Бомънт. В ролята на рицаря с блестящите доспехи от мене би излязло чудесен праг за някоя врата.
— Написал си това преди да се появи Пангборн? — Изглежда й беше невъзможно да го проумее. — Преди.
— Точно така.
— Но какво значи това? — Тя го гледаше с тревожна настойчивост, зениците на очите й бяха разширени и тъмни, въпреки ярката светлина.
— Не знам — каза той. — Помислих, че ти можеш да имаш някаква представа.
Тя поклати глава и постави страниците на бюрото му. След това изтри ръката си в късата найлонова нощница, сякаш бе докоснала нещо мръсно. Тад си помисли, че тя едва ли съзнава какво прави и затова не й каза нищо.
— Сега разбираш ли защо премълчах това? — попита я той.
— Да… така мисля.
— Какво би казал той? Нашият шериф реалист от най-малката област в щата Мейн, който искрено вярва в компютърните данни на ПСДИ и на показанията на очевидци? Нашият шериф, който допуска, че е по-вероятно да имам брат близнак, когото крия, отколкото, че някой може да е открил начин за подправяне на отпечатъци? Какво щеше да каже той на това!
— Аз… не знам. — Опитваше се да дойде на себе си, да преодолее шока. Бе я виждал да го прави преди, но и сега изпита възхищение от нея. — Не знам какво щеше да каже, Тад.
— И аз не знам. Мисля, че в най-лошия случай, щеше да допусне, че съм знаел за престъплението, но по-вероятно щеше да си помисли, че съм изтичал и съм го написал, след като той си тръгна тази вечер.
— Но защо би направил такова нещо? Защо?
— Първото му предположение сигурно би било, че е проява на лудост — отвърна сухо Тад. — Мисля, че полицай като Пангборн би повярвал много по-лесно, че причината е лудост, отколкото да приеме нещо, за което може да се търсят обяснения само в областта на паранормалното. Но ако ти мислиш, че греша като запазвам това за себе си, докато аз самият намеря някакво обяснение, кажи ми. Можем да звъннем в офиса на шерифа на Касъл Рок и да оставим съобщение за него.
Тя поклати глава.
— Не знам. Чувала съм… струва ми се, че по радиото… за наличието на психични връзки.
— Вярваш ли, че съществуват?