— Не съм имала досега причини да се замислям по въпроса. Сега май че вярвам. — Тя вдигна листа с надрасканите отгоре думи. — Написал си го с един от моливите на Джордж — каза тя.
— Той ми беше подръка, това е всичко — сопна й се той. Сети се за химикалката, но бързо я изключи от съзнанието си. — А и те не са моливите на Джордж и никога не са били. Те са мои. Писна ми вече да се говори за него като за отделен човек. Не го намирам за ни най-малко остроумно.
— И все пак, днес ти използва един от неговите изрази: „изфабрикувай ми алиби“. Не съм те чувала да го използваш досега, извън романите. Това съвпадение ли беше?
Отвори уста, за да й каже, че е било съвпадение, разбира се, но не го каза. Може би беше съвпадение, но като се имаше предвид това, което беше написал на листа, откъде можеше да е сигурен?
— Не знам.
— Ти в транс ли беше, Тад? Когато написа това.
Бавно, неохотно, той отвърна:
— Мисля, че да.
— И това ли беше всичко? Или се случи и нещо друго?
— Не мога да си спомня — отвърна той, а после добави още по-неохотно. — Може и да съм казал нещо, но наистина не мога да си спомня.
Тя го изгледа продължително и каза:
— Хайде, да си лягаме.
— Мислиш ли, че ще можем да заспим тази нощ, Лиз?
Тя се засмя тъжно.
3.
Ала двадесет минути по-късно, той почувства, че заспива, когато Лиз го върна към действителността.
— Трябва да отидеш на лекар — каза тя. — В понеделник.
— Този път нямам главоболие — възпротиви се той. — Само цвърченето на птиците. И това странно нещо, което съм написал — той спря за миг и след това добави с надежда. — Значи, ти не мислиш, че може да е чисто съвпадение?
— Не знам какво е — отвърна тя, — но трябва да ти кажа, Тад, че съвпадението е едно от последните неща от моя списък на вероятни причини.
Кой знае защо това им се стори смешно и те се засмяха прегърнати в леглото, тихичко, за да не събудят бебетата. Всичко между тях двамата пак беше наред. Тад не можеше да е сигурен в нищо, но в това беше — всичко между тях двамата беше наред. Бурята беше отминала. Старите разпри бяха забравени, поне за момента.
— Аз ще уговоря часа при лекаря — каза тя, когато смехът им утихна.
— Не. Аз ще го направя.
— И няма да си позволиш творческа разсеяност и да забравиш?
— Не. Това е първото нещо, което ще направя в понеделник. Обещавам.
— Добре, тогава — въздъхна Лиз. — Цяло чудо ще е, ако успея да заспя. — Но пет минути по-късно тя вече дишаше леко и равномерно, а пет минути след нея заспа и Тад.
4.
И сънува същия сън.
Беше същия (или поне така му се стори) почти до края. Старк го разведе из къщата, вървейки зад него през цялото време, като пак твърдеше, че Тад бърка като настоява с разстроен и треперещ глас, че тази къща е негова. Бъркаш, каза му Старк зад дясното му рамо (или може би беше зад лявото му рамо? Но какво значение имаше). Собственикът на къщата е мъртъв, повтори Старк. Собственикът на къщата се намира на онова митично място, което е последната спирка на всички влакове, което всички тук долу (където и да се намираше това „долу“) наричат Ендсвейл. Всичко си беше същото до момента, в който се озоваха в задното антре. Лиз не беше сама. Заедно с нея беше Фредерик Клоусън. Освен някакво идиотско, кожено палто, беше съвсем гол. Беше толкова мъртъв, колкото и Лиз. Старк каза замислено зад гърба му: „Тук долу, доносниците ги правим на кайма. И изобщо всички глупаци. Вече се погрижих за него. Ще се погрижа за всичките, един по един. Внимавай, да не се наложи да се занимавам и с тебе. Врабчетата отново летят, Тад, помни това. Врабчетата летят.“
В този миг Тад ги чу около къщата — не хиляди, а милиони, или може би милиарди. Навън се стъмни, когато грамадното ято птици се издигна към слънцето и го скри съвсем.
— Не виждам! — изкрещя Тад, а зад него Джордж Старк промълви: — Те отново летят, брато. Не забравяй това. И НЕ СЕ ИЗПРЕЧВАЙ НА ПЪТЯ МИ.
Той се събуди разтреперан и потен. Този път заспа по-трудно. Лежеше в тъмното и си мислеше колко абсурдна е идеята, залегнала в съня. Може би присъстваше и първия път, но сега беше много по-ясна. Съвсем абсурдна. Фактът, че той винаги си бе представял, че Старк и Алексис Машин си приличат (и защо не, след като се бяха родили едновременно с „Пътят на Машин“), двама високи, широкоплещести мъже, които сякаш не бяха пораснали, а бяха издялани от блокове солиден материал и двамата руси… този факт не променяше цялата абсурдност. Псевдонимите не оживяват, за да започнат да избиват хора. Ще разкаже на Лиз на закуска съня си и двамата ще се посмеят… е, може би няма точно да се смеят, при дадените обстоятелства, но ще си разменят по една тъжна усмивка.