— „Смърт и плюшени мечета“ — рече тя. — Това ще е най-точният, окончателен коментар за начина, по който се умира в Америка, а, Тад, какво ще кажеш?
Тъй като тази особа Майърс проявяваше толкова силен интерес към ужасите, Тад си помисли, че в това тя да поръча надгробен камък за Джордж Старк и да го донесе със себе си от Ню Йорк, нямаше нищо странно. „Камъкът“ беше направен от пресован картон.
— Нямате нищо против да се ръкувате над гроба, нали? — попита ги тя със самодоволна и подкупваща усмивка. — Ще стане страхотна снимка.
Тад видя учудване и лек ужас в очите на Лиз. И двамата погледнаха със смесица от почуда и объркване към фалшивия надгробен камък, който бе донесен от Ню Йорк — седалището на „Пийпъл“, в Касъл Рок, щата Мейн — летния дом на Тад и Лиз Бомънт. Сега Тад непрекъснато се връщаше към надписа:
Един не особено приятен тип.
В общи линии историята, която списание „Пийпъл“ разказваше на хората следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите, бе съвсем проста. Тад Бомънт бе писател, ползващ се с добра репутация, чийто първи роман „Изненадващите танцьори“ бе предложен през хиляда деветстотин седемдесет и втора година за наградата Нашънъл Бук Ауорд. Това имаше значение за литературните критици, но не и за хората, следящи с притаен дъх съдбата на знаменитостите. Те пет пари не даваха за Тад Бомънт, който бе публикувал под собственото си име още само една книга. Човекът, от когото те се интересуваха изобщо не съществуваше. Тад бе написал под друго име един бестселър, последван от още три изключително успешни романа. Това име бе Джордж Старк.
Джери Харкъви, единственият представител на Асошиейтед Прес в Уотървил, пръв разпространи истината за Джордж Старк, след като Рик Каули, посредникът на Тад, я бе съобщил на Лиз Букър от седмичника „Пъблишърс Уикли“ с позволението на Тад. Нито Харкъви, нито Букър знаеха цялата истина, тъй като Тад бе абсолютно решен да не се споменава името на онова мазно говедо Фредерик Клоусън. Но въпреки това Харкъви и Букър осигуриха много по-широко разгласяване на историята, отколкото търговското списание на книгоиздателите и радиопредаванията на агенцията Ей Пи. Тад заяви пред Лиз и Рик, че главното в тази история не бе Клоусън. Той бе просто един глупак, който ги бе принудил да извадят истината наяве.
По време на първото интервю Джери попита Тад що за човек бе Джордж Старк.
— Джордж бе един не особено приятен тип — му бе отвърнал Тад.
Джери бе използвал тези думи като подзаглавие на статията си. Те бяха вдъхновили и оная Майърс да поръча фалшивия надгробен камък със съответния надпис. Откачен свят, дяволски откачен свят.
2.
Под снимката на Лиз и Тад в едно от най-хубавите гробища на Касъл Рок бяха напечатани следните два реда с бели букви на черен фон: СКЪПИЯТ ПОКОЙНИК БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЛИЗЪК С ТЕЗИ ДВАМА ДУШИ? ЗАЩО ТОГАВА ТЕ СЕ СМЕЯТ?
— Защото животът е дяволски странно нещо — изсумтя Тад Бомънт.
Не само Лиз изпитваше известна неясна тревога след това ненадейно оповестяване на истината. Той също я изпитваше. И въпреки това не можеше да спре да се смее. Спираше за няколко секунди, а после отново избухваше в неудържим смях, когато погледът му попаднеше върху онази фраза „Един не особено приятен тип“. Да спре смеха си бе все едно да се опитва да запуши дупките в лошо построен бент — щом запушиш една дупка, откриваш, че се е появила друга.
Тад подозираше, че този безпомощен смях не беше съвсем нормален. Приличаше на истерия. Знаеше, че комичното много рядко предизвиква подобни пристъпи на смях. Причината за тях обикновено бе в пълната противоположност на комичното. Може би именно от нея трябваше да се страхува.
„Страхуваш се от някаква скапана статия в «Пийпъл»? Така ли мислиш? Ама, че тъпо. Страхуваш се да не изпаднеш в неудобно положение или да не би колегите ти от английската катедра да си помислят, че си загубил и малкото нещастен разум, който си имал, когато видят тези снимки?“
Не, нямаше защо да се страхува от колегите си, дори и от тези, които бяха в катедрата от времето на динозаврите. Най-накрая бе получил постоянна работа, а също и достатъчно пари (фанфарен звън, моля!), за да може да живее и да пише без да се налага да работи, ако, естествено, не му се работеше, в което не бе съвсем сигурен. Въобще не го вълнуваше бюрократичната и административна страна на университетския живот, но самото преподаване му беше приятно. Освен това отдавна бе минало времето, когато се притесняваше от това какво мислят колегите му за него. Беше го грижа, разбира се, какво мислят за него приятелите му, а в някои случаи приятелите му, както и тези на Лиз, бяха същевременно и негови колеги. Но според Тад те щяха да си помислят, че цялата история е някаква шега.