— Какви са другите?
— Не знам. Досега на съм се сблъсквал с такива създания.
— Добре, наблюдавай ги внимателно. Пришълците в бандата на Фериер са наети обикновено заради мускулите им.
— по-добре остани тук — предложи Люк и извади лазерния меч от колана. — Не знам доколко ще мога да те защитя, ако решат да се бият.
— Ще рискувам — отвърна Ландо. — Фериер ме познава, може би ще успея да го убедя да избегнем стълкновението. Освен това ми хрумна нещо и искам да го изпробвам.
Когато стигнаха на около двайсет метра от първия човек, Люк долови промяна в излъчването му.
— Забелязаха ни — прошепна той и стисна лазерния меч.
— Искаш ли да се опиташ да поговориш с тях?
— Не знам — отвърна Ландо и източи врат да погледне нататък в коридора, който изглеждаше абсолютно празен.
— Може би ще трябва да се приближим още малко…
Лекото движение на една от вратите и краткото трепване в Силата ги предупредиха навреме.
— Залегни! — извика Люк и извади лазерния меч.
Острието изскочи с леко съскане и сякаш движено от само себе си, пресрещна изстрелите от бластер.
— Мини зад мен! — заповяда джедаят.
Към тях летеше втори заряд. Водена от Силата, ръката му наклони лазерния меч и острието пресрещна изстрела. От меча отскочи и трети изстрел, последван почти мигновено от четвърти. От една врата в дъното на коридора се присъедини втори бластер.
Люк не мръдна от мястото си, Силата течеше през него и направляваше ръката му, като предизвикваше странен ефект — той виждаше ясно единствено пътя на атаката, а останалото бе като обвито в мъгла. Едва забележимо усещаше приведения зад него Ландо, а хората на Фериер бяха дори още по-неясни. Стисна здраво зъби, остави на Силата да контролира действията му и внимателно огледа коридора за нова заплаха.
Погледът му попадна на странна сянка, която се отдръпна от стената и бавно започна да се приближава към тях.
В първия момент не можа да повярва на очите си. В сянката не се долавяше никаква структура или обособена част, абсолютно нищо освен неясната преливаща се форма и почти пълната чернота. И въпреки това сянката беше реална и приближаваше към него.
— Ландо — надвика той изстрелите от бластерите. — Погледни на пет метра пред нас, четирийсет градуса вляво! Имаш ли представа, какво е това?
Чу рязко вдишване зад себе си.
— Не съм виждал такова нещо. Предлагам да отстъпим.
Люк с усилие насочи цялото си внимание към приближаващата сянка, като остави съвсем малка част от съзнанието си да се грижи за отклоняване на изстрелите. В сянката наистина имаше някой или по-скоро нещо — едно от извънземните същества, които бе доловил по-рано. Значи то беше от групата на Фериер…
— Стой до мен — обърна се той към Ландо.
Това, което беше намислил, обещаваше да е опасно, по ако се обърнеха и избягаха, нямаше да постигнат нищо.
Тръгна бавно напред, опитвайки се да запази равновесие, без да спре да размахва лазерния меч, и се насочи право към сянката.
Създанието спря, очевидно беше безкрайно изненадано, че набелязаната му жертва настъпва към него, вместо да бяга. Люк се възползва от моментното колебание и продължи да се движи към лявата стена на коридора. Първият бластер замлъкна, защото изстрелите му започнаха да летят в опасна близост до движещата се сянка, която последва джедая. Създанието леко се завъртя, сякаш се обръщаше да погледне през рамо назад. Люк изви още по-наляво, постепенно изстрелите на втория бластер взеха да се насочват към сянката и след няколко секунди и той неохотно замлъкна.
— Чудесно! — одобрително прошепна в ухото му Ландо. — Позволи ми сега и аз да изляза на сцената — отстъпи крачка назад и извика: — Фериер? Аз съм Ландо Калризиан. Слушай, ако искаш приятелчето ти да остане цяло- целеничко, по-добре си го прибери. Този пред мен е рицарят джедай Люк Скайуокър, дето видя сметката на Дарт Вейдър.
Разбира се, това не беше съвсем вярно, но бе доста близо до истината. Люк наистина бе победил Вейдър в последния им дуел с лазерни мечове, макар да не го бе убил накрая.
Скритите в дъното на коридора мъже схванаха намека. Люк долови връхлетелите ги съмнения и искрения страх и щом вдигна малко по-високо лазерния меч, сянката замря на място.
— Как, каза, ти е името? — извика някой.
— Ландо Калризиан. Нали не си забравил онази оплескана работа във Фретис преди десет години?
— А, сетих се — каза мрачно гласът. — Какво искаш?
— Предлагам ти сделка — отвърна Калризиан. — Излез да си поприказваме.