— Достатъчно — извика подигравателно някой зад нея.
Мара замръзна. Приведеният над варелите пред нея човек не помръдна и едва сега тя осъзна, че фигурата е прекалено неподвижна, за да чака в засада. Прекалено неподвижна, за да е жива.
Обърна се бавно, държейки ръцете си разперени встрани. Мъжът беше среден на ръст, набит, с тъмни замислени очи. Туниката му висеше разкопчана и отдолу се виждаше лека предпазна жилетка. Разбира се, в ръцете си той държеше бластер.
— Гледай ти! — изсумтя той. — Какво стана, а? Вече бях започнал да се тревожа, че си се изгубила или че ти се е случило нещо.
— Кой си ти? — попита Мара.
— О, рижа хубавице, тук аз задавам въпросите. Но не вярвам да ми се наложи. Това чудесо на главата ти ясно казва всичко, което искам да знам — той махна с бластера си към меденорусата й коса. — Трябваше да се отървеш от нея, да я скриеш по някакъв начин или да я боядисаш. Всеки ще те разпознае по нея.
Мара внимателно си пое дъх и насили мускулите си да се отпуснат.
— Какво искаш от мен? — попита спокойно.
— Същото като всеки истински мъж — ухили се хитро той. — Пари в брой.
Тя поклати глава:
— В такъв случай бъркаш. В мен има не повече от петдесетарка.
Мъжът се ухили още по-широко:
— Добър опит, червенокоске, но само си губиш времето. Вече знам много добре коя си. Ти и твоите приятелчета ще ме направите богат. Да тръгваме.
Мара не помръдна.
— Може би ще успеем да се споразумеем — предложи тя и усети, че по гърба, й се стичат студени капки пот.
Имаше достатъчно опит, за да се подлъже от нехайното държане на мъжа. Който и да беше, много добре знаеше какво прави. Но пък тя още разполагаше със скрития под левия ръкав бластер. Готова бе да се обзаложи, че нападателят й изобщо не предполага, че там може да се скрие толкова мощно оръжие. Това, че досега не я бе претърсил, потвърждаваше предположението й.
Но каквото й да решеше да направи, трябваше да действа незабавно, докато още бе пред него. За съжаление ръцете й бяха разперени встрани и нямаше начин незабелязано да извади оръжието.
— Какво предлагаш? — лениво провлачи той.
— А ти какво искаш? — попита в отговор тя. Ако до крака й имаше някаква кутия, можеше да я вдигне с крак и да я хвърли към него. Но въпреки че в тази част на града улиците бяха засипани с доста боклук, наоколо нямаше нищо, което да й свърши работа. Ботушите й бяха здраво пристегнати към глезените и нямаше как да ги отпусне, без да привлече вниманието му. Набързо си припомни всичко, което носеше в джобовете, но не се сети за нищо полезно.
Но усилното обучение на императора освен развиването на умението за мислена връзка от далечно разстояние, което я бе направило толкова ценна за управлението му, включваше и пряка манипулация със Силата. Тези умения бяха изчезнали със смъртта на императора и оттогава понякога се бяха появявали за кратко и без никаква последователност. След като странните усещания и предчувствия бяха започнали отново, вероятно и Силата се бе върнала…
— Сигурна съм, че можем да платим двойно на онова, което са ти предложили — продължи тя. — И дори да добавим нещо отгоре.
Усмивката му стана злобна.
— Това наистина е щедро предложение, рижа хубавице. Много щедро. Обзалагам се, че доста хора веднага ще го приемат. Но аз — той леко повдигна бластера си — предпочитам да играя на сигурно.
— Тогава ще трябва да се задоволиш с половината пари. На два метра зад мъжа до подпорната стена имаше купчина метални отпадъци, които чакаха да бъдат натоварени. В края на очукан акумулатор едва-едва се крепеше къса предпазна тръба. Мара стисна зъби, освободи съзнанието си, доколкото можа, и мислено се присегна към нея.
— Е, пухкавичката ми, половин сигурно нещо е по-добре от двойно нищо — каза мъжът. — Освен това не ми се вярва да можете да платите повече от Империята.
В гърлото на Мара заседна буца. Беше го очаквала от самото начало, ала потвърждаването на страховете й я накара да потрепери.
— Ще останеш изненадан от нашите възможности — отвърна тя.
Тръбата леко потрепери и се претърколи няколко милиметра.
— Не мисля — каза той спокойно. — Да вървим. Мара посочи с пръст трупа, приведен над варелите зад нея.
— Имаш ли нещо против първо да ми кажеш как го направи?
Нападателят й вдигна рамене:
— Какво има за казване. Имах нужда от примамка, а той просто се разхождаше на погрешно място в погрешно време — усмивката му внезапно изчезна. — Стига приказки. Обръщай се и тръгвай пред мен, освен ако не искаш да ми отмъстиш, като ме накараш да получа пари за трупа ти, вместо да те заведа жива.