Само че върховният адмирал Траун вече го беше направил. Нима не беше така?
Кбаот огледа терасата. Да, това не беше неговият дом, градът и светът, които той бе избрал да моделира и да управлява по свой си начин. Това не беше Уейланд — земята, която бе изтръгнал от обърнатия в тъмната страна на Силата джедай, на когото императорът беше възложил да охранява съкровищницата в планината Тантис. Той беше на Джомарк и очакваше някого.
Кбаот поглади дългата си бяла брада и се опита да се съсредоточи. Да, точно така, очакваше Люк Скайуокър. Скайуокър щеше да дойде при него заедно със сестра си и нейните неродени близнаци и той щеше да ги превърне в свои последователи. Върховният адмирал Траун му го беше обещал в замяна на помощта му за Империята.
При тази мисъл той потрепери. Помощта, която върховният адмирал искаше от него, му струваше страшно много. За да изпълни задачите си, трябваше да се съсредоточи докрай, да държи под контрол мислите и чувствата си, и то за доста дълго. На Уейланд не му се налагаше да прави такива неща, след като бе победил императорския Пазител.
Усмихна се. Битката с Пазителя наистина беше величествена. Но когато се опита да си я спомни, подробностите се пръснаха като повдигнати от вятъра сламки. Беше толкова отдавна.
Толкова отдавна, колкото трептенето в Силата.
Кбаот поглади брадата си, пръстите му докоснаха медальона, долепен до кожата на гърдите. Стисна топлия метал в дланта си, опитвайки да се пребори с призраците на миналото, да зърне скритото в тях. Да, не грешеше. През изминалите три сезона бе долавял три подобни проблясъка в Силата. Явяваха се изневиделица, задържаха се за известно време и изчезваха. Сякаш някой, който се беше научил как да използва Силата, в един момент изненадващо забравяше за всичко.
Кбаот не разбираше произхода и значението на тези изкривявания в Силата, но тъй като не представляваха заплаха за него, не им отдаваше значение.
Усети как в орбита навлезе имперски звезден разрушител и спря високо над облаците, където никой друг на Джомарк не можеше да го види. Щом паднеше нощта, щяха да го отведат някъде, може би в Таанаб, за да помогне в координацията на поредната имперска атака.
Не изгаряше от нетърпение да изпита усилията и болката. Но си заслужаваше, защото заради тях щеше да получи джедаите. Щеше да ги моделира по свой образ и подобие и те щяха да станат негови слуги и последователи до края на живота си.
И тогава дори върховният адмирал Траун щеше да бъде принуден да признае, че Хорус Кбаот е намерил истинското значение на властта.
ГЛАВА 2
— Съжалявам, Люк — разнесе се гласът на Уедж Антил от предавателя. Думите долитаха накъсани от статичното напрежение. — Опитах всичко, за което се сетих, позовах се на ранга и пълномощията си и дори използвах някои, с които не разполагам. Нищо не стана. Някой от ония некадърници най-горе е издал заповед, че слуисианските отбранителни кораби се ползват с абсолютно предимство в доковете за ремонт. Докато не открием този тип и не го убедим да ни даде специално разрешение, няма да можем да накараме никого да докосне твоя изтребител.
Люк Скайуокър се намръщи, недоволен от четиричасовото размотаване, буца стягаше гърлото му. Бяха изгубени четири скъпоценни часа, краят на чакането не се виждаше, а в този момент на Корускант се решаваше съдбата на цялата Нова република.
— Успя ли да научиш името на този негодник? — попита джедаят.
— Не — отвърна Уедж. — Всяка следа, която подхващах, изчезваше на три равнища над механиците. Не съм се отказал и продължавам, но знаеш, че сега всичко е толкова объркано…
— Да, нормално след нападение на имперската флота — въздъхна Люк.
Много добре разбираше защо слуисианците бяха степенували така нещата, но нали все пак не бе тръгнал на излет за удоволствие. До Корускант оставаха шест дни полет, а с всеки час закъснение политическите противници на Акбар заздравяваха позициите си.
— Продължавай опитите. Аз ще изляза за малко.
— Добре — отговори пилотът. — Виж, разбирам, че се тревожиш за случилото се на Корускант, но никой не може сам да разреши проблемите там, дори и един джедай.
— Знам — съгласи се неохотно Люк. Хан вече беше на път за столицата на Новата република, а и Лея беше там…
— Просто не мога да стоя спокойно тук, встрани от събитията на Корускант.
— Аз също — Уедж леко снижи глас. — Все пак имаш още една възможност. Не я забравяй.
— Няма — обеща Люк.
Изкушаваше се да приеме предложението на приятеля си, но вече не беше официално в армията на Новата република, а и флотата дежуреше в пълна бойна готовност край корабостроителницата, така че, ако Уедж му отстъпеше изтребителя си, мигновено щеше да се изправи пред военен съд за предоставянето на военен изтребител на цивилно лице. Възможно беше на съветник Борск Фейлия и фракцията му да не им се занимава с някого с толкова нисък ранг, като командир на ескадрила, но пък можеха да решат да дадат урок на поддръжниците на сваления адмирал и Люк не искаше да рискува излишно. Разбира се, Уедж знаеше какво го очаква, дори по-добре от него, и това правеше предложението му още по-щедро.