Всички онези нощни тайни, малки и големи, които почукват на вратата ти, когато луната се скрие зад някой облак — децата също ги имат и обикновено родителите ги разбират последни.
— Какво ще кажеш за теб и конгресмена? И вие като повечето високопоставени хора имате врагове, но да се сещаш за нещо по-особено, случило се наскоро или в близкото минало?
— Ще ми се да имах отговор на въпроса ти. Дилън получава дежурните писма от смахнати, които първо прочитам, преди да ги изпратя на тайните служби. Последното пристигна преди около шест-седем месеца. Някакъв ненормалник заплашваше да убие Дилън с ума си или нещо подобно. В момента не се възползваме от някакви наболели теми на моралния фронт. Рядко го правим, ако трябва да бъда честна. Чрез избягване на подобни конфронтации Дилън успя да запази поста си на представител на демократите в Тексас.
Опитвам се да измисля още въпроси, но не се сещам за такива в момента.
Подбирам следващите си думи много внимателно:
— Розарио, искам да те уверя, че ще направя всичко по силите си, за да открия човека, отговорен за смъртта на детето ти. Не мога да ти обещая, че ще го хвана — преди много време се научих да не давам подобни надежди, — но екипът ми и аз сме много, много добри. Ще се нуждаем от достъп до определени неща, за да си свършим работата. Ще се съобразя с политическата дискретност, но в крайна сметка не работя за теб или за съпруга ти, а за Лиза.
— Само тя е от значение.
— Не се опитвам да бъда безчувствена. Просто искам да си наясно с приоритетите ми.
— Приоритетите ти вдъхват увереност. — Розарио бърка в джоба на сакото си и изважда малко картонче. — Тук са всичките ми номера. Обади ми се по всяко време на денонощието, независимо дали е за нещо дребно, или не.
Вземам визитката. Тя отново почуква по преградата — сигнал към шофьора да ни върне обратно в моргата. Слънцето залязва и кръвта в небето се смесва с огнените дървета на есента.
Зимата наближава. Тя е мълчалива тук, също като смъртта.
— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?
— Можеш да ме питаш каквото поискаш.
Розарио ме поглежда и най-накрая виждам сълзи в очите ѝ. Те не са от мъка или истерия, а просто две малки поточета, доказателство за огромната ѝ болка.
— Успя ли да го преживееш?
Истината, истината и само истината, това заслужава тази жена. Осигурявам ѝ я.
— Никога няма да мога.
3.
Кали, Алън и Джеймс пътуват насам — съобщава ми заместник-директорът Джоунс. — Трябва да пристигнат до няколко часа.
Намираме се пред залата за аутопсии и наблюдаваме през прозорчето как съдебният лекар разчленява тялото на Лиза Рийд в опит да помогне да заловим убиеца ѝ. Това е последното оскверняване. Няма нищо възвишено в една аутопсия, тя е редуцирането на едно човешко същество до основния му компонент: месо. Минава седем часът и домът вече ми липсва.
— Чувствам се странно да съм тук — отбелязвам аз.
— Аха — съгласява се Джоунс, след което млъква за известно време. — В интерес на истината, с втората ми жена обсъждахме да се преместим да живеем тук.
— Наистина?
— Не видя ли онези дървета? Тук имат четири сезона, и то в пълната им прелест. Бяла Коледа, съживяващи се растения през пролетта. — Заместник-директорът свива рамене. — Бях навит. След това бракът ни се обърка и забравих за това.
Отново замлъква. Такива са взаимоотношенията ни. В напълно неочаквани моменти ми споделя малки частици лична информация. Често са горчиви като сегашните. Някога е обичал жена, с която са обсъждали да се преместят на някое място, на което са щели да могат да търмъчат паднали листа и да си правят снежни човеци. Сега е тук заради труп. Мечтите еволюират, но невинаги към по-добро.
— Доктор Джонстън е странна птица — промърморвам аз, за да сменя темата.
— Така е.
Доктор Джонстън, съдебният лекар, е в средата на четиресетте си години и е огромен. Нямам предвид, че е дебел, а мускулест. Бицепсите му са внушителни и вероятно ще са необходими двете ми ръце, за да ги обхванат. Краката му са толкова масивни, че сигурно му се налага да си шие панталоните по специална поръчка. Косата му е бяло руса и подстригана много късо. Лицето му е квадратно и изглежда брутално, с голям нос, който е изкривен от някогашни счупвания, и вена, която тупти върху челото му като жив метроном. Направо ме хипнотизира. Джонстън може да бъде професионален културист или бияч за мафията.
Отнася се много професионално към Лиза и вкарва в употреба мускулестите си ръце, докато реже гръдния ѝ кош. Дори прозорецът не пречи на неприятния звук да достигне до нас; все едно някой настъпва чаши от стиропор. Не чувам какво казва, но устните му се движат, докато диктува откритията си в микрофон, висящ над масата.