— Готово — провиква се Алън.
Отивам бързо до бюрото му. На монитора му има снимка на Андреа Тру. На нея е по-млада, с по-къса коса, но няма никакво съмнение, че е тя.
— Франсис Мърфи — прочитам аз. — Защо е в базата с данни?
— Има криминално досие. — Алън скролва надолу. — Виж това: арестувана е за нападение над католически свещеник. Същият този свещеник по-късно е бил арестуван за посегателство срещу дете и… нека видим… съдията не я е оневинил, защото не е била едно от децата, които духовникът е насилвал. Падал си е по момчета.
— Известни съучастници?
Алън натиска клавиш и на монитора се появяват три думи, които карат дъха ми да спре.
— Брат, Майкъл Мърфи — прочитам на глас. — Погледни го.
Снимката на Майкъл Мърфи се появява на екрана. Той е мъжка версия на сестра си и притежава същите големи тъжни очи. Симпатичен е, макар и не красавец. Лицето му е грубо, но симпатично; едва ли би имал проблеми с жените.
— Участвал е в нападението срещу свещеника — отбелязва Алън. — Преди двайсет години. Не е оневинен, тъй като също не е бил един от насилваните.
— Какво друго имаме за него?
Колегата ми натиска още няколко клавиша и на монитора се появяват криминалните досиета на двамата.
— Добре познатият модел — констатира той.
Списъкът с престъпленията им започва от времето, когато са били на осемнайсет и продължава още четири-пет години. Дребни кражби, измами, фалшифициране на чекове, нищо голямо. След това, когато и двамата са на двайсет и две, всичко приключва. Няма нищо друго освен нападението над свещеника.
— Виж рождените дати — казва Алън.
— Двайсет и втори януари и двайсет… и втори януари? — примигам. — Те са близнаци.
— Мислиш ли, че ще им ходят еднакви затворнически гащеризони?
Гласът на Кърби ме стряска. Промъкнала се е зад нас, без да я усетим. Бях толкова погълната от откритията ни, че не я забелязах.
— Близнаци, които работят в екип? — промърморвам аз. — Как ли се случват нещата?
— Той командва парада — казва Кърби. — Погледни я. Слаба е, личи си по очите ѝ. — Гласът ѝ е изпълнен с презрение. — Веднъж попаднах на екип убийци, които бяха брат и сестра в… е, някъде другаде. Цялото им семейството беше такова. Дори баща им го биваше в убиването на хора. Беше един вид сладко.
Хвърлям ѝ раздразнен поглед. Тя ми се ухилва насреща.
— Разбирам от намеци. Ще поговоря по-късно с Кали. Забавлявайте се с Дик и Джейн.
Измърморвам нещо в отговор, докато Кърби си тръгва.
Слаба, а? Спомням си я как беше влязла в ролята на Андреа, как се беше отдала на тази личност. Не мога да се съглася с Кърби. Чудя се дали белезите на ръката ѝ бяха фалшиви? Или се беше нарязала в миналото, за да може перфектно да изиграе ролята си на човек, опитал да се самоубие? Най-логичният отговор е също толкова тревожен, колкото тези двамата.
— Хайде да ги намерим, Алън.
Напът сме да те заловим, Проповеднико. Двамата със сестра си може и да споделяте всичко, но ще умрете разделени. Ще се погрижа за това.
— Тъкмо сканирам отпечатъка и ще ти го изпратя на имейла — казва Кали. — Дай ми секунда, за да го сравня с този на господин Мърфи, и ще разполагаме с потвърждението, от което се нуждаем.
— Алън, докъде стигнахме с установяването на вероятните местоположения на тези двамата?
— Все още работим по въпроса.
Вратата на офиса се отваря и вътре влизат Джеймс и Джезабел. Физиономиите и на двамата не са особено лъчезарни.
— Имаме ново съобщение от Проповедника. Гледах само началото, но той ни показва лицето си и ни поздравява, че сме разбрали кой е.
— Мамка му — казваме в унисон двамата с Алън и се споглеждаме.
— Някак си е държал под око „Спасителят“ — казвам аз. — Знаел е, че има само една причина да се появим там — онова, което ни е оставил.
— Мислиш ли, че ще се опита да избяга? — пита Алън.
— Не знам. Мисля, че иска да бъде заловен, но сега, след като това наистина ще се случи… — Свивам рамене. — Може да са си променили решението. Пусни клипа, Джеймс.
Той сяда на компютъра и всички го заобикаляме с изключение на Кали.
Няма никакви букви в началото на клипа, нито пък някакъв монтаж. Той комуникира с нас в реално време, доколкото тази медия го позволява. Другата разлика е, че сега виждаме лицето му.
Разглеждам го внимателно и установявам, че Майкъл Мърфи е смирен човек. Той е сигурен. Той прави това, което трябва да направи, и вечер си ляга, без да има съмнения дали е добро, или лошо човешко същество. Той спокоен, сдържан, щастлив. Гласът му е почти приятелски.