Хрумна ми, че вероятно той също беше използвал фалшиво съчувствие, за да примамва онези жени. Това правеше ли го моя жертва? В крайна сметка целите ни не бяха чак толкова различни. Джаспър искаше да унищожи тези жени, а аз — него. Между нас обаче имаше разлика — той си го заслужаваше.
Никоя от тези мисли не беше изписана на лицето ми. Дарих го с цялото си внимание. По някое време, докато плачеше, дори го хванах за ръката. Горкият Джаспър, прошепнах. Горкият беден Джаспър.
Прибрах се същата вечер, потопих се във ваната и стоях в нея, докато водата не изстина.
Заместник-директорът ме моли да се гмурна в олиото, за да започна процеса, да почувствам човека, който е направил това.
— Все още не разполагам с достатъчно информация — отвръщам аз. — Няма емоционален компонент. Самият акт е невероятен. Дързък. Това е от значение за него. Възможно е да е послание, да засилва вълнението му или и двете.
— Какво послание?
Отговорът се появява в главата ми отникъде, изплува от плиткото.
— Аз съм перфектен. Или причината да правя това, е перфектна.
Джоунс се намръщва.
— Какво имаш предвид?
— Това е като… убийство в заключена стая. Убил я е във въздуха. Бил е хванат в капан и заобиколен от свидетели. Мисля, че я е убил още в началото на полета, за да може да си седи до тялото и да се наслаждава на вълнението. Сигурно е било изключително възбуждащо. Дали някой е щял да го забележи? Ако ли да, нямал е никакъв изход. Само някой перфектен може да направи това, само той има необходимия кураж и способността да контролира страха си. Чувствал се е защитен от способностите си или от мисълта, че онова, което прави, е справедливо.
— Какво друго?
— Той е много умен, много организиран и е способен на дългосрочно и педантично планиране. Сигурно е в напреднала възраст, но не чак толкова. Може би в края на четиресетте.
— Защо мислиш така?
— Прекалено е уверен и опитен, за да е много млад. — Въздъхвам. — Ще разпитаме другите пасажери, но мога да гарантирам, че каквото и описание да получим, няма да е правилно.
— Смяташ, че е използвал дегизировка?
— Да, но е била оскъдна. Боядисал си е косата, сложил си е контактни лещи, подобни неща. Най-голямата разлика ще е в личността му. Със сигурност си е избрал отличителни черти, които да останат в съзнанието на свидетелите, нещо, което да привлече вниманието им и да прикрие всичко останало.
— Защо си толкова сигурна за това?
— Защото всичко друго няма да е достатъчно перфектно. Само перфектното би свършило работа.
Джонстън започва да бели лицето на Лиза от черепа, за да може да отвори главата и да стигне до мозъка ѝ. Според мен сега е точният момент да се захвана с нещо друго. Обаждам се на Бони. Тук е почти 20:30 часа, което означава, че в Калифорния вече е време за вечеря. Тя отговаря на мобилния, който ѝ подарих, още на първото позвъняване.
— Здрасти, Смоуки!
— Здрасти, скъпа. Как си?
— Добре съм. Елейна направи макарони със сирене.
Елейна Уошингтън е съпругата на Алън, един от членовете на моя екип. Тя е едно от любимите ми човешки същества — жена от латински произход, чието призвание е да дарява любов и подкрепа на онези, които имат нужда. Не го прави по някакъв сладникав и прекалено сантиментален начин. Елейна може да те обича и също така може да те укроти само с една прегръдка. Тя беше първата, която дойде да ме види в болницата след случилото се със Сандс. Прегърна ме и ме остави да се наплача. Винаги ще я обичам заради това.
Елейна гледа Бони, когато се появят работни ситуации като тази. Също така е лична домашна учителка на осиновената ми дъщеря.
— Чудесно, скъпа.
— Алън излезе. Това означава ли, че ще те няма дълго време?
— Явно. Съжалявам.
— Трябва да спреш да го правиш, мамче Смоуки.
Бони пораства много по-бързо от нормалното. Причината за това са както обстоятелствата, така и собствените ѝ таланти. Убийството на майка ѝ и случилото се след това оставиха своите вътрешни белези по нея и я принудиха да порасне по един ужасно отвратителен начин. Талантите ѝ се крият в изкуството — тя е художничка — и в дълбочината на прозрението ѝ. „Мамче Смоуки“ е обръщение, което използва, когато се опитва да ме успокои, а понякога и без причина. То винаги ме кара да се разсмея вътрешно, защото е доказателство за младо сърце, за гласа на дете.
— Какво да спра да правя, скъпа?
— Да се извиняваш за неща, които не зависят от теб. Хората не ги убиват по график, а ти хващаш онези, които ги убиват, така че и твоят живот не е по график. Нямам проблем с това.