Майкъл натиска бутона на инструмента за мъчения.
Резултатът е мигновен и отвратителен. Тялото на Кърби се изпъва от електричеството, което кара мускулите ѝ да се свият. Очите ѝ се ококорват, а зъбите ѝ стискат пиканята с такава сила, че се изненадвам, че не се разклащат. По краката ѝ потича урина. Коремът ѝ се издува. Вероятно дефекира против волята си. Всичко трае само момент, но изглежда като часове.
Майкъл пуска бутона. Кърби отваря уста и той изважда пиканята. След нея се надигат повръщано и конвулсии. Цялото тяло на приятелката ми се тресе от спазми, докато мускулите и мозъкът ѝ се чудят как да реагират на случилото се. Столът ѝ се килва настрани и тя отново пада на дървения под. Очите ѝ пърхат. Спазмите постепенно отшумяват. Чувам дишането ѝ — дълбоко, накъсано, стенещо.
Известно време Майкъл просто стои и я гледа. Отива зад нея, навежда се и я вдига. Не мога да повярвам колко различна изглежда отпреди десетина секунди. Лицето ѝ е плувнало в пот, брадичката и гърдите ѝ са в повръщано, а очите ѝ изпитват трудности да се фокусират.
Майкъл се навежда напред и маха един залепнал от потта кичур от челото ѝ.
— А сега, дете? Готова ли си да се изповядаш? Не се страхувай, Бог ще ти прости всичко, за което наистина се покаеш.
Кърби отваря уста, за да отговори, но нито дума не излиза от нея. Затваря я, преглъща и се опитва да се вземе в ръце. Вдига глава и дарява Майкъл с най-сладката усмивка, която някога съм виждала на лицето на хладнокръвен убиец.
— Хайде да го направим отново.
— Господи! — изумявам се аз. — Колко още ни остава, Алън?
— Десет минути.
Десет минути? Мъчението, което току-що гледахме, се случи само за две.
— Не знам дали ще издържи толкова.
— Ще издържи — отговаря Джеймс.
Това надежда ли е, или молитва, чудя се аз.
— Щом настояваш — казва Майкъл, — но накрая резултатът ще е същият. Всички се пречупваме под Божията воля. Бог е любов.
Франсис отново хваща главата на Кърби и Майкъл навира пиканята в устата ѝ.
— Карай по-бързо — нареждам на Алън. — Моля те.
42.
— Завесите са спуснати — отбелязва Брейди. — Какво ѝ е състоянието? Ще може ли да издържи зашеметяващите гранати?
Кърби беше измъчвана с пиканята още три пъти. Не се пречупи, но остроумието ѝ се е изпарило, което е сигурен знак, че е много наранена. Урината и фекалиите ѝ текат от стола, а главата ѝ е увиснала. Само погледът ѝ е дързък.
— Ще издържи.
Къщата е в Рисида. Прилича на ранчо от 60-те години и очевидно не е била ремонтирана оттогава. Боята — синьо и бяло — се лющи от дървото. Ливадата е пълна с изсъхнала трева. Прозорците са мръсни, а завесите изглеждат стари. На семейство Мърфи не му пука за този дом, той е просто място, в което да се оттеглят между убийствата.
Брейди посочва с пръст панорамния прозорец, който води до дневната.
— Ще пипаме грубо. По мой сигнал ще хвърлим зашеметяващи гранати през прозорците и в същото време ще разбием вратата и ще хвърлим още. След това ще проникнем и ще ги обезвредим. Екипът ми ще влезе първи. Ще ви повикаме, когато приключим.
Гласът на Брейди е плътен и нетърпелив. Хората му са мълчаливи и не помръдват, но във въздуха се усеща напрежение като при лекоатлет, който чака сигнала за старт на състезанието.
Кърби изпищява за първи път и писъкът ѝ се носи в стерео — както от високоговорителите на лаптопа, така и от къщата.
— Изчакайте до следващия писък — казвам аз. — Тогава ще са със свален гард.
В крайна сметка всички чудовища са едни и същи. Живеят заради писъците.
Брейди ме поглежда и се намръщва.
— Това е най-добрият ѝ шанс — отвръщам. — По-добре нов шок, отколкото куршум. Кърби може да го понесе.
Брейди обмисля светкавично думите ми, кима и дава сигнал на хората си до предната врата да са в готовност. Един от тях е разположен до панорамния прозорец. Друг е до предната врата с таран, а трети е застанал до него със зашеметяващи гранати в ръка. Брейди е стиснал своя автомат HK53.
Аз и екипът ми сме до колите. Всички сме извадили оръжията си. Луната е увиснала над нас, сребърна и непримирима.
Току-що пристигнахме и кварталът още не е забелязал присъствието ни. Това ще се промени всеки момент.
Имам чувството, че всяка секунда, милисекунда, дори наносекунда е цяла вечност. Всичко застива и ние чакаме.
Кърби изпищява и целият свят експлодира.
Няколко зашеметяващи гранати са хвърлени през прозореца. Таранът блъска веднъж вратата, ключалката полита и тя се отваря. Хвърлят се още гранати и се разнася стерео ехо, когато експлодират. Виждам случващото се отвън и го чувам отвътре. Всичко това се случва за едно мигване на окото.