— Вече не.
— Вярваш ли в Бог?
— Може би. Какво направи с телата?
Крил се е от нас двайсет години. Как е успял да скрие и жертвите?
Майкъл Мърфи седи на тази маса, както седеше на онази от видеоклиповете. Броеницата е заменена от белезници, но позата му е същата. Той е точно там, където желае да бъде. Затворът е следващият амвон, от който да проповядва, а смъртната присъда, която очаква него и сестра му, е възможност за мъченичество. Признаха си всичко, без да има нужда от убеждаване или процес.
Видеоклиповете обиколиха целия свят чрез интернет. Те са възможност за хората да надникнат в последните мигове на друго човешко същество, да подслушат изповедта му. Не може да се отрече, че също така предизвикаха дебат, който вероятно ще бушува месеци наред, че и по-дълго.
Някои заявиха, че методите им са непростими, но посланието им е важно. Убийството, казаха други, не е християнска добродетел, но пълната истина пред Бог е. С други думи, искаха да кажат: „Ние не одобряваме как са постигнали целта, Боже, не, но що се отнася до какво казват… е…“.
Съществуват радикални елементи, които смятат Майкъл и сестра му за герои, революционери. Попаднах на уебсайт, който продаваше тениски с надписите „Цялата истина или адски огън“ и „Само Бог може да съди близнаците Мърфи“.
Всичко това щеше да ме отврати, ако подкрепата за тях не беше нищожна. Повечето християни или поне мнозинството порицаха всичко сторено от тези чудовища. Много хора написаха отворени писма в знак на извинение към семействата и жертвите от името на християните и католиците и това ми напомни за една част за водещия принцип на любовта от „Катехизис на Католическата църква“, която отец Йейтс ми беше прочел. Хубаво е да видя, че за мнозина това не са просто думи.
Близнаците Мърфи си остават множество от противоречия за мен. Аз разбирам чудовищата и начинът, по който го правя, е като хармонизиране с някаква мрачна мелодия. Не мога да я възпроизведа точно, но мога да намеря тоновете с една октава под или над основния и оттук предусещам каква ще е песента им. Донякъде влизам в ритъм с Майкъл и сестра му, но много нюанси продължават да ми убягват.
Почти винаги фанатизмът при серийните убийци е просто димна завеса. Терористичните лидери, които проповядват смърт в името на Бог, не се интересуват от него, а просто обичат да убиват. Хитлер е говорил за подсилване на арийската раса, но всъщност просто е бил поредният сериен убиец.
Забелязах доказателства, макар и дребни, че Майкъл и Франсис изпитват сексуално удоволствие от престъпленията, които извършиха. Лекарят в женския затвор, където Франсис е затворена, потвърди, че все още е девствена. Двамата така и не поискаха помилване от смъртната присъда.
Истински вярващи ли са? Или дълбоко в тях има заровена някаква мрачна наслада, за която дори самите те не подозират?
— Наистина ли искаш да знаеш? — пита той.
— Не, Майкъл, просто днес имам малко свободно време и дойдох да си побъбрим. Разбира се, че искам да знам.
Той скръства ръце и се усмихва.
— Тогава ми изповядай нещо. Не е нужно да е голямо. Изповядай го и ти давам думата си, че ще ти разкрия какво направих с другите.
Обмислям предложението му. Никога не е добра идея да се пазариш в стаята за разпити. Веднъж получили каквото желаят, престъпниците повече не се нуждаят от теб и може да те отрежат. Изборът на наркотик на Майкъл е истината.
— Закълни се в Бог — казвам аз.
— Моля?
— Закълни се в Бог, че ще отговориш на въпроса ми, ако ти изповядам нещо.
Той свива рамене.
— Добре. Кълна се в Бог.
Сядам на стола и се замислям. Майкъл няма да е доволен от нещо като мастурбация. Трябва да е лично, да е трудно за изричане и да звучи истинско, като в същото време почтеността ми не бива да бъде разклатена.
— Майка ми умря, когато бях на дванайсет — започвам аз.
— От какво?
— Рак на панкреаса.
— Съжалявам. Това е много болезнен начин да си заминеш.
— Да, така е. Към края си само стенеше и пищеше, ден и нощ. Болкоуспокояващите не действаха.
— Сигурно ти е било трудно.
Трудно? Беше истински ужас. Майка ми имаше дълга и гъста коса преди болестта. Радиацията я направи плешива като бебе. Винаги съм смятала, че едно от най-красивите неща в нея са очите ѝ. Заради болката постоянно ги въртеше, стискаше ги силно или плачеше. Чертите ѝ се бяха превърнали в скелетни очертания, а миризмата ѝ, онази майчина миризма, която някога беше успокояваща и естествена като дишането, се превърна в чужда и неприятна, във воня на болест и смърт.