Баща ми, благословен да е, беше добър баща, чудесен баща. Както и чудесен съпруг на майка ми. Въпреки това не можеше да издържи прекалено дълго до леглото ѝ. Посещаваше я за час и после два дни се възстановяваше. Затова отговорността за мама падна върху мен. Стоях до нея, галех челото ѝ, пеех ѝ и плачех с нея. Тя си беше у дома, където бяхме наели медицинска сестра да се грижи за нея, но исках да ѝ помагам с повечето неща. На дванайсет години сменях памперса ѝ и това едновременно ме отвращаваше и радваше.
— През последните няколко седмици ме молеше всеки ден — понякога по два пъти на ден — да я убия.
Убий ме, убий ме, скъпа, стенеше отново и отново тя. Моля те, моля те, моля те, убий ме и всичко да свършва, о, мили Боже, искам всичко да свърши…
— Мама беше католичка. Жена с изключително силна вяра, която предаде и на мен. Въпреки това се молеше за самоубийство.
— Бог ни изпитва — казва Майкъл.
Поглеждам го и за стотна от секундата ме изпълва желание да го убия.
— Смятах, че самоубийството ще я отведе в ада. Един ден към края разсъдъкът ѝ се завърна. Случваше се понякога. Връщаше се при нас. Погледът ѝ се проясняваше и успявахме да поговорим за малко. Тези моменти не продължаваха дълго. Онази сутрин можех да повикам баща ми, но не го направих. Реших да говоря насаме с нея.
— Относно предсмъртното ѝ желание. — Това не е въпрос.
— Да. Обясних ѝ, че самоубийството е грях и че ако пожелае смъртта си и я получи, ще отиде в ада. Настоях да ми каже, че иска да живее до края. Трябваше да чуя тези думи от нейната уста.
Майкъл килва глава на една страна и присвива очи.
Дали усеща накъде отивам? Може би. Може би точно това е талантът му, може би надушва греховете, както куче надушва месо.
— Майка ми беше напълно в съзнание онази сутрин. Все още я болеше, но можех да достигна до нея и в този момент тя ми показа какво е истинска вяра. Усмихна ми се и ми каза онова, което ми каза и ти: „Бог просто ме изпитва, скъпа. Всичко ще приключи скоро“. Помолих я да изрече думите. Тя беше малко озадачена, но в същото време беше изморена, много изморена. „Искам да живея до края“, каза ми. Час по-късно отново стана онази изтормозена женица, победена от болката и молеща за избавление.
— Явно майка ти е била невероятна жена.
— Да, да, такава беше.
Майкъл се навежда леко напред.
— Грехът, Смоуки? Какво направи?
Ненавиждам го за това, че използва малкото ми име.
— Просто исках да чуя думите, нали разбираш? За да не е самоубийство, когато я убия.
Ето я и нея, помислям си аз. Истината.
Очите му се разширяват леко, което не се дължи на шок или изненада, а на вълнение.
— Убила си собствената си майка? — учудва се той.
— Помогнах ѝ да почива в мир — изръмжавам аз. — Мир, който твоят Бог отказа да ѝ осигури. Измъчваше се всеки ден. Дори животните не оставяме да се мъчат по този начин. Защо тогава го правим с хората?
— Защото, Смоуки, хората имат души.
Иска ми се да се изплюя в лицето му.
— Както и да е. В крайна сметка я отрових със свръхдоза от хапчета морфин. Знаех как да го направя, тъй като помагах да ѝ даваме лекарствата. А и не беше самоубийство, така че според твоите разбирания няма да отиде в ада.
Майкъл почуква с пръсти върху масата.
— Трябва да се съглася с това, Смоуки. Майка ти е отишла в рая. Последното ѝ разумно желание не е било самоубийството. Ти, от друга страна… — поклаща глава. — Ако не помолиш Бог за опрощение, никога няма да почувстваш милостта му.
— Може би — отвръщам аз, — но не такава беше сделката ни. Съгласих се да ти изповядам нещо. Мисля, че спазих моята част.
Майкъл въздиша.
— Да, а аз се заклех в Бог. Но се надявам да помислиш върху това в бъдеще. Надявам се един ден да се събудиш и да помолиш Бог да ти прости, че си убила майка си. Не разбираш ли? Това е единственият начин да я видиш отново.
— Другите жертви? — Гласът ми е леден.
— Добре. Отговорът е кожояди. Това са бръмбари, които се хранят с плът. Използват се при препарирането на животни, за да почистват кожата от костите. Много са ефикасни и лесни за закупуване. Използвахме ги, за да изяждат плътта от телата, след което стривахме костите на прах и ги хвърляхме на осветена земя.
— Били са… изядени? — Не мога да повярвам на чутото.
— Тялото е просто съд, Смоуки. Душите им са в рая. — Майкъл е спокоен, уверен, сигурен.
— Убедена съм, че семействата ще се зарадват, като чуят това.