Отец Йейтс се усмихва. Радва се да ме види. Църквата е празна. Води ме до първата пейка и ме кани да седна.
— Как си? — пита ме.
— Добре съм, благодаря ви. Вие как сте?
Той свива рамене.
— По-добре. Някои неща се промениха. На църквите им беше осигурено оборудване, с което да проверяват дали има подслушвателни устройства в изповедалните. В разпореждането пише: „За да се осигури тайнството на изповедта в този век на технологии“.
— Някой ще събере две и две скоро.
— Съгласен съм. Църквата обаче не желае да признае слабостите си. — Отец Йейтс се усмихва. — И това също е една от слабостите ѝ.
— Виждам, че все още не сте се кандидатирали за кардинал — шегувам се аз.
— Не съм създаден да се занимавам с политика.
— Да, аз също.
— Предполагам, че и двамата ще продължим да правим каквото и досега.
— Май сте прав.
— Интересно — размишлява на глас той. — Майкъл Мърфи каза, че прави всичко заради истината, но в крайна сметка нанесе много повече щети на един символ, какъвто е изповедалнята, отколкото е нанесъл всеки друг в историята на Католическата църква.
— Той не вижда нещата по този начин, отче. Няма да ги види и след милион години. Тези хора не могат да се справят със собствените си противоречия.
Млъкваме. Поглеждам Исус, който продължава да се лющи и да страда.
— Защо дойде, Смоуки.
— Искам нещо от вас.
— Какво?
Поколебавам се. Да намеря отново Бог.
Сигурна ли съм за това?
— Искам да ви се изповядам отново. Няма да ви отнема много време.
Отец Йейтс ме гледа няколко секунди, но накрая става и ми посочва изповедалнята.
— Простете ми, отче, защото прегреших. Знаете колко време мина от последната ми изповед. Днес излъгах един човек. Лъжата беше голяма.
— Какво беше естеството ѝ?
— Казах му, че съм сторила нещо ужасно. По-късно обаче го уверих, че съм го излъгала и че не съм го направила.
— Но ти си го направила?
Големият въпрос с големия отговор, онзи, който никога не ме оставя на мира. Той е до мен, когато заспя, когато се събудя и през целия ден. Сигурна съм, че изигра важна роля в избора ми на кариера.
— Да. Направих онова, което му признах.
— Искаш ли да ми споделиш какво е то?
— Не, отче.
Настъпва мълчание. Почти мога да чуя мислите му. Усещам неохотата и подозрението му.
— Мислиш ли, че това, което си му казала, е било чуто и от Бог?
— Ако съществува, то думите ми бяха насочени право към него, отче.
— Разбирам. Искаш да признаеш, че казаното от теб е истина, но не желаеш да го изричаш отново.
— Нещо такова.
Отец Йейтс въздиша.
— Искаш ли да бъдеш опростена за този грях?
— Ако трябва да бъда честна, не знам, отче. Просто искам да призная какво се е случило. Това е някакво начало, нали?
— Да, Смоуки, начало е. Но не мога да те опростя по този начин.
— Напът съм да се покая, от доста дълго време се каня да го направя. Що се отнася до опрощението… ще видим. Просто искам да знам, че ме слушате, отче. Все още не съм наясно дали опрощението е част от картината.
Бих помолила мама за прошка, ако можех.
— Слушам те, Смоуки. Ако някога искаш отново да ми споделиш нещо, пак ще те изслушам.
— Знам, отче. Благодаря ви.
Пътувам по магистралата към дома, Бони и Томи и си мисля за майка ми. Помня красотата, усмивките и нрава ѝ. Помня всяка секунда, която прекарах с нея, и ценя много тези спомени, защото те са моменти и места, които никога вече няма да се завърнат.
Убих майка си на дванайсет години. Направих го от обич наистина, но винаги съм се чудила дали това е причината да разбирам чудовищата толкова добре? Защото и аз самата нося частица от тях?
Какво мислиш, Господи?
Той отново мълчи и това е основният ми проблем с него.
Мамо?
Може би си въобразявам, но полъхът, който влиза през прозореца на колата, е като успокоителна ласка и за момент изпитвам пълен покой.
44.
— Как е тя? — питам аз.
— Виж сама — отговаря Кърби.
Хотелската стая, в която Кали избра да се откаже от викодина, е виждала и по-добри дни. Приятелката ми живее вече дванайсет дни в нея и всичко е пропито с миризмата на пот и повръщано. Тя отказа да отиде в нормална клиника, което не ме изненада.
— Камериерките ще ни намразят, когато се наложи да изчистят това място — отбелязвам аз.
— Ще им дам голям бакшиш, сладкишче, не се тревожи.
Кали стои до вратата на банята. Бледа е и изтощението личи в сенките под очите ѝ, но вече изглежда много по-стабилна.