— Как се чувстваш? — питам я.
— Като нещо доближаващо се до човешко същество. Най-накрая. Мисля, че утре ще съм готова да си тръгна от тази дупка.
Двете с Кърби се редуваме да стоим при нея. Редувахме се и да я усмиряваме, докато се тресеше, потеше и ругаеше. Държахме косата ѝ, докато повръщаше. Галих я по главата, докато плачеше от нужда.
— Божке, време беше — отговаря Кърби. — Това преживяване доста попречи на сексуалния ми живот.
— И на моя — съгласявам се аз.
— Да, да, да — отвръща Кали. — Аз също не съм виждала мъжа си, откакто дойдох тук. Съвсем скоро ще се завърнем при любовниците си.
— Как е гърбът ти? — питам аз. — Боли ли те?
Кали идва и сяда на леглото.
— Нямам болки в гърба от много време, Смоуки. Пиех викодин заради самия викодин.
— Уха, значи си била истинска наркоманка, а? — възкликва Кърби.
— Обичах си малките бели хапченца, така е, но за щастие, обичам годеника си повече. Като се заговорихме за него, докъде сме със сватбата?
— Всичко е готово. Дъщеря ти помага с последните задачи. Брейди се опита да изпрати покана на родителите ти, но успях да я намеря навреме и я извадих от общата купчинка.
— Благодаря ти.
— Целта ми е да служа. Както и да е, няма за какво да се тревожиш. Всичко е уредено. От теб се иска само да се махнеш оттук, да отидеш на фитнес и вероятно да хванеш малко тен…
— Не обичам да „хващам тен“ — отвръща Кали. Радвам се да чуя добре познатото презрение в гласа ѝ. Това е добър знак.
— Както желаеш. Щом ти харесва да приличаш на булката труп, погребението си е твое. Исках да кажа сватбата.
— Всички червенокоски са бледи — възпротивява се Кали.
— Има разлика между „бледа“ и „наркомански бяла“ — сопва ѝ се Кърби.
— Наистина ли съм чак толкова зле? — Звучи притеснена.
Кърби въздиша.
— Искаш да бъда мила с теб, нали? Не, не си чак толкова зле, просто те дразня, маце. Истината е, че изглеждаш чудесно въпреки всичкото потене и повръщане. Мразя те заради това.
Кали се усмихва.
— Казвай си нещата, които те тормозят — дразни я тя и ѝ се изплезва насреща.
— Кучка — отвръща ѝ Кърби.
За момент настъпва мълчание. Кали забива поглед в ръцете си. Очевидно се опитва да измисли какво да каже.
— Слушайте внимателно, защото ще чуете това само веднъж — започва тя. — Благодаря и на двете ви за всичко. Нямаше да се справя сама.
— За теб винаги — отвръщам аз.
— Но проблемо — изчуруликва Кърби. — Освен това мечтаех да те видя как се молиш на порцелановия бог на колене. — Изкикотва се. — Ще ми се да те бях записала.
Кали прави физиономия и двете продължават да се закачат. Слушам ги с половин ухо и се усмихвам на правилните места.
Ние сме три жени, горди и малко повредени, а бремето от тайните, което носим, е много тежко. Не се доверяваме достатъчно на хората, за да споделяме, и има неща, които пазим само за себе си, неща, които нашите мъже никога няма да научат, колкото и много да ги обичаме. Неща, които през повечето време предпочитаме да не споделяме дори една с друга.
Но е хубаво да знаем, че ако това бреме стане прекалено тежко, има при кого да отидем, има кой да изслуша тайните ни и да ги отнесе със себе си в гроба.
— Мога да свикна с това, скъпа. Какво мислиш?
— Да намериш мъж, който умее да готви, определено е по-лесно, отколкото да се научиш сама — съгласява се Бони.
Томи ни приготвя италианска вечеря. От месния сос ми се навлажнява устата, а ароматът на домашно приготвен чеснов хляб се носи из цялата къща.
— Майка ми ме накара да се науча — провиква се от кухнята Томи. — Каза ми, че готвенето е много бърз начин да впечатлиш една жена.
— Умна майка — отвръщам аз.
— Да, такава е.
— Кога ще се запознаем с нея? — пита Бони.
Поглеждам Томи.
— Защо питаш, скъпа?
Тя завърта очи.
— Сигурно наистина ме смяташ за бавно загряваща, мамче Смоуки. Вие двамата смятате да живеете заедно, нали?
Намръщвам се.
— Кой ти каза? Кали? Кърби?
Бони се усмихва.
— Отдайте ми дължимото, хора.
Задъвквам нервно палеца си. Томи не продумва.
— Съжалявам, миличка. Смятахме да ти кажем. Как се чувстваш относно това?
Знаех, че този момент ще настъпи, и се страхувах от него. Бони обича Томи, но през последните две години бяхме само двете. Създадохме свой живот. Нуждаехме се една от друга. Опасявам се, че може да се разстрои от тази промяна.
Дъщеря ми идва при мен и ме хваща за ръката. Усмивката ѝ ми казва всичко, което трябва да знам.