— Бил е много умен; направил ги е посмъртно, след като кръвообращението е спряло. След това е напъхал това в нея.
Надниквам в съда и виждам не много голям сребърен кръст.
— Къде си държиш ръкавиците? — питам аз.
Джонстън кима към една кутия на близката маса. Вземам си комплект и си ги слагам. Бъркам в металния съд и вземам кръста.
— Тежък е — констатирам аз. — Плътен. Вероятно от сребърна сплав.
Кръстът е скромен, не е кой знае какво. Дълъг е около пет сантиметра и е широк два сантиметра и половина. Обръщам го в дланта си и присвивам очи. В задната му част е гравирано нещо, но е прекалено дребно, за да го разчета с невъоръжено око.
— Имаш ли лупа?
Джонстън намира такава и ми я подава. Слагам я над кръста. Виждам някакъв много малък и много обикновен символ: череп и кръстосани кости, какъвто е универсалният знак за отрова. Гравиран е в горната част на кръста. По-долу са изписани някакви цифри.
— Числото е 143 — изричам на глас.
— Какво, по дяволите, означава това? — пита заместник-директорът.
— Нямам представа. — Оставям кръста обратно в металния съд. — Предлагам да запазим в тайна от медиите тази улика, докторе.
— Разбира се.
— Нещо друго?
Съдебният лекар поклаща глава.
— Не и в момента.
Джоунс си поглежда часовника и ме сочи с пръст.
— Да вървим към летището. Екипът ти ще пристигне скоро, а аз трябва да се връщам в Калифорния.
Казваме си довиждане с Джонстън и тръгваме по коридора към изхода. Обувките ни тракат върху линолеума, което е малко зловещо предвид това къде се намираме.
— Какъв ти е планът? — пита заместник-директорът.
— Обичайното. Криминологичен анализ на самолета, в който е убита Лиза, разпит на пасажерите, изработване на профил. След това… — млъквам за миг. — Трябва да започнем да идентифицираме други потенциални цели колкото е възможно по-скоро.
Не отбелязвам очевидното и най-тревожно нещо: череп с кости и числото 143 — съществува само едно нещо, което убиецът може да брои.
Това, естествено, ме отвежда до следващия тревожен въпрос: докога ще продължи броенето?
4.
Минава единайсет през нощта и е адски студено. Мразя студа. Вятърът не е много силен, но е постоянен и брули на кратки пориви, от които бузите ми замръзват.
Луната е огромна и разплута в небе, лишено от облаци. Това е онази същата луна, която е дежурила над пещерата на пещерняка: била е на пост преди мен и ще остане дълго след като вече ме няма.
Пътувахме около час, докато пристигнем на това частно летище във Вашингтон. То е малко и пусто — само един хангар и една писта. Аз и екипът ми ще продължим от него до международно летище Вашингтон-Дълес, където ни очаква самолетът, на който е умряла Лиза.
Свивам се още повече, докато гледам как частният летателен апарат се движи по пистата. Той е бял „Лиър“, на какъвто съм се качвала много пъти.
Заместник-директорът като че ли няма проблем с ниската температура. Той пуши — навик, от който се отказах, но който все още ми липсва най-вече когато видя някой да се наслаждава на бившата ми марка като него. Бях вярна на своето „Марлборо“ и то винаги беше готово да ми помогне. Цигарите ми даваха комфорт, а аз им отделих много години от живота си. Уговорката ни беше справедлива, докато не я разтрогнахме.
— Смоуки, трябва да говоря за нещо с теб. — Джоунс вдишва дима, задържа го и накрая изпуска малко облаче. Гледам го и му завиждам. — Искам постоянно да ме държиш в течение. Ежедневно. Това игрище е различно от онова, на което си свикнала да работиш. Ратбън е достатъчно почтен за директор, но в крайна сметка ще прикрие собствения си задник и ще те хвърли на лъвовете, ако така му е по-удобно. — Погледът на заместник-директора направо ме пронизва. — Не се оставяй да бъдеш заблудена. Ти си заменима за него.
— Мога да се грижа за себе си, сър.
— Знам. Въпреки това си дръж очите отворени.
— Ай-ай, капитане. — Удрям токовете на обувките си и артистично отдавам чест.
На Джоунс не му е особено забавно.
— Това не е някаква шега, Смоуки. Хората във Вашингтон правят кариери, като накисват другите. Ти си талантлива агентка и Бог ми е свидетел, че си много корава, но не си запозната с правилата на това игрално поле.
— Добре, добре. Разбирам.
— Директорът може много да ти помогне с медиите. Прави точно каквото ти казва — не отговаряй на въпросите им и му ги препращай. Знам, че и преди си си имала работа с журналисти, но ако тази новина изтече, ще е нещо огромно. Във ФБР има хора, които живеят само заради това, така че ги остави те да се занимават.