Помня трудните моменти от тези пътувания: безкрайната песен на гумите върху пътя и постоянно преминаващия покрай погледите ни свят. Това се превръщаше в една изключително болезнена скука. Също така помня, че играех разни игри с майка ми. Аз-шпионинът и броене на едноочки (коли, на които само един от фаровете работеше). Пеехме силно и фалшиво. Най-вече обаче помнех местата, на които ходехме.
За период от пет години видях едни от най-красивите забележителности на Съединените щати: националния парк „Роки Маунтин“, „Йелоустоун“, „Маунт Ръшмор“. Прекосихме Мисисипи на няколко места и ядохме супа от бамя в Ню Орлиънс. Рядко отсядахме в хотели, предпочитахме да лагеруваме.
Една година татко се амбицира и ни заведе в северната част на Ню Йорк през есента. Искаше да видим Катскил Маунтин, където се предполага, че е подремвал Рип ван Уинкъл3. Пътуването беше непоносимо дълго и когато пристигнахме, вече бяхме изключително изтощени и разнебитени. Отбихме в къмпинга и аз излязох от колата като светкавица.
Дърветата бяха невероятни — ниски и високи, млади и стари вечнозелени, които бяха започнали да пожълтяват. Беше студено, както е студено тук, студът щипеше бузите ми и дъхът ми излизаше на пара.
— Не само че трябва да пикая в гората — оплака се майка ми, — но и задникът ми ще трепери, докато го правя.
— Не мислиш ли, че е много красиво? — попита баща ми, изпълнен с изумление и глух за гнева ѝ.
Това беше едно от нещата, които обичах в него. Той беше вечно млад, що се отнасяше до начина, по който гледа на света. Майка ми беше по-предпазлива. Също като мен и тя имаше своята цинична страна. Беше здраво стъпила на земята, което е особено важно, а татко обичаше да лети в облаците и това също си имаше своя чар.
Помня как мама се обърна към него с намерението да продължи да се оплаква, но в крайна сметка не го стори, когато видя изписаната на лицето му радост. Прогони недоволството си и се огледа наоколо. Най-накрая видя онова, което и баща ми; зарази се от доброто му настроение и получи място в мечтата му.
— Така е — съгласи се мама. — Наистина е много красиво.
— Може ли да разгледам? — попитах аз.
— Разбира се, скъпа — отвърна баща ми. — Но не е се отдалечавай, стой наблизо.
— Добре, татко — съгласих се аз и хукнах към дърветата.
Удържах на думата си и останах наблизо. Нямаше нужда да ходя надалече, само след петдесет стъпки вече бях сама — по-сама, отколкото някога съм била. Спрях, за да осмисля положението си; не бях изплашена, а по-скоро ми беше интересно. Излязох на малко празно пространство, заобиколено от високи дървета, които също бяха започнали да пожълтяват, но все още не се бяха предали напълно. Протегнах ръце, наклоних глава назад, затворих очи и се заслушах в спокойствието и тишината.
Години по-късно намерих трупа на млада жена в горите на Анджелис Крест и си спомних това спокойствие и тишина. Зачудих се какво ли е усещането да те убият в средата на нищото, да получиш това усамотение като катедрала за писъците си.
Бях на десет години по време на това пътуване до Ню Йорк и то беше последното, преди мама да се разболее. Когато мисля за родителите си, винаги се сещам за тях тогава, на тази възраст — само на трийсет и трийсет и една, по-млади, отколкото съм аз сега. Когато мисля за детството си, се сещам за тези пътувания, за игрите на Аз-шпионинът, едноочки и „пристигнахме ли вече“ и за оплакванията на майка ми. Спомням си щастието на баща ми, колко много го обичаше мама, листата, дърветата и как тяхното спокойствие беше красиво, а не напомняше за смъртта.
Апартаментът на Лиза е ново строителство и е разположен близо до центъра на Александрия. Сградите са хубави, но не се вписват в обстановката.
— Сякаш Калифорния е дошла на гости на Вирджиния — отбелязва Алън, като облича в думи мислите ми.
Отвън апартаментът е от кафяво дърво и замазка, със своя малка алея. Все още никой не е влизал, няма опъната жълта полицейска лента на вратата. Спираме колата, излизаме от нея и отиваме до предната врата. Алън ще разгледа апартамента с мен, преди да се заеме със свидетелите.
Отбихме се до моргата, за да взема ключовете на Лиза. Разглеждам ги на слабата светлина от уличните лампи, за да намеря онзи, който ни трябва.
— Вероятно е този — сочи към един златист ключ Алън.
Вкарвам го в ключалката и успявам да отключа. Прибирам връзката с ключове в джоба и двамата вадим оръжията си.
— Път на дамите — казва Алън.
Апартаментът има две спални, едната от които също така се ползва като домашен офис. Проверяваме ги заедно с малката баня за гости и основната баня, преди да приберем оръжията си.