— Приятно местенце — отбелязва Алън.
— Аха.
Наоколо властват земните тонове — приглушени са, но не и безлични. Навсякъде има цветове — от малките кафяви възглавнички на дивана до белите памучни завеси със сини цветя по краищата. Всичко е чисто и не мирише лошо на домашни любимци, мръсно пране или оставена храна. Тя не е пушела. Дървената масичка за кафе пред дивана е покрита с приятен безпорядък от списания и книги. Лиза е била подредена, но не и прекалено подредена.
— Мога ли вече да тръгвам? — пита Алън.
Поглеждам си часовника. Часът е 5:00.
— Разбира се. Преди да се впуснеш в преследване на свидетели или в търсене на паричната следа, проучи за убийства, извършени по подобен начин.
— Имаш предвид кръста?
— Кръста или символите, които е оставил по него. Не мисля, че ще намерим някои стари случаи, но може да попаднем на нови.
Алън се намръщва.
— Смяташ, че е действал от известно време и едва сега е решил да се разкрие?
— Да.
— Лоша идея от негова страна.
— Да се надяваме, че наистина е такава.
Оставам сама. Не пускам лампите. Зората изгрява и на мен ми се иска да видя дневната, както я е виждала Лиза. Сядам на дивана, който е от кафяв микрофибър, диван като хиляди други, само дето този е бил нейният. Тя е седяла тук, отново и отново. Успявам да позная кое е било любимото ѝ място — една от възглавниците е по-износена от останалите.
Среден на големина плосък телевизор е разположен на нужното разстояние срещу дивана. Представям си я как е седяла тук на изключени лампи, а сенките са танцували по лицето ѝ. Виждам шишенце лак на масата и се усмихвам. Гледала е телевизия, докато си е лакирала ноктите. Намирам книга на страничната масичка, някакъв глупав любовен роман. Вероятно така е разпускала, четяла е, докато е чакала лакът да изсъхне.
Това място е било светилище, убежище, а аз смятам да го оскверня безнаказано. Осъзнавам, че в това отношение не се различавам много от убийците, които преследвам. Ще претърся този дом, ще отворя всяко чекмедже, ще прочета имейлите ѝ и ще надникна в аптечката. Ще прекося всякакви граници на личното пространство, докато не остане нищо за намиране.
Някога Лиза е можела да заключи вратата си и да запази тайните си скрити от света, но вече не. Убийците, които преследвам, се опияняват от тази концепция.
Моите мотиви са по-чисти, но преди много време осъзнах, че нямаше да оцелея, докато си върша работата, ако съм нечестна със себе си, а истината е, че аз също малко се опиянявам, когато претърсвам дома на някоя жертва, и изпитвам вълнение от това воайорство. Мога да погледна, където си искам, да докосна каквото си искам, и да отворя всяка една врата. Това може да ти замае главата и донякъде разбирам защо на психопатите им харесва толкова много.
Ставам и отивам в кухнята. Малка е, но в същото време е функционална и чиста. Плотовете са от кафяв гранит. Хладилникът е от неръждаема стомана с микровълнова, готварска печка и съдомиялна в същия цвят. Отварям няколко шкафа и надниквам в тях. Намирам бели сервизи, чинно подредени.
Хладилникът е почти празен. На вратата му е залепена бележка — списък за пазаруване. На нея пише: „Трябват ми бутилирана вода, кърпички, макарони и сирене“.
Вече не ти трябват, мисля си аз.
В чекмеджетата в кухнята няма нищо. Прибори, телефонен указател, химикали и листчета. Не съм изненадана. Лиза е човек, който е трябвало да се крие. Тя не би държала тайните си на място, на което някой гост случайно може да ги намери.
Отивам в спалнята. Тя не е много голяма, подът е покрит с лъскав бежов килим. Леглото е голямо и е завзело голяма част от пространството. Земните тонове продължават и тук. Лиза е намерила своята същност в обзавеждането — женствена, а не момичешка.
Прехвърлям се на онова безценно скривалище, в което жените най-често крият тайните си — нощното шкафче. Отварям най-горното чекмедже и не оставам разочарована. Вътре има торбичка с марихуана и листчета за цигари. Също така виждам бебешко олио и списания със снимки на мускулести голи мъже. Оглеждам се и забелязвам музикалната уредба.
Представям си как Лиза си пуска диск, запалва си цигара с трева и вдишва дима, докато разлиства страниците на списанието, за да намери нужната визуална искра. Успява, отпуска се в леглото, взема бебешкото олио…
Тук пътищата ни се разделят, Лиза.
Когато моите пръсти се спускат на пътешествие там долу, намират друго оборудване. Никога не съм имала пенис, не съм и искала, но съм ги държала в ръцете си. Знам какво е чувството, как миришат, какви са на вкус, но нямам представа какво е да имаш такъв и какво е чувството, когато го докосваш.