— Алън? — провиквам се аз.
— Горе съм.
Стълбите към втория етаж са точно пред предната врата. Те са тесни и оградени със стени от двете страни. Докато ги изкачвам, се чува тракане и скърцане; те също са от старо дърво. Вонята на разложение става все по-силна.
Стигам до площадката на стълбите и се изправям пред друга стена. Вляво и вдясно има коридори.
— Къде си? — питам аз.
— В спалнята — провиква се в отговор Алън, а гласът му се носи отляво.
Тръгвам натам под протестите на дървото, върху което стъпвам. Звучи като раздразнителен дъртак или скастряща те майка. Минавам покрай един плакат, който представлява скица на Пикасо — Дон Кихот на коня си.
Най-накрая стигам до спалнята.
— Уха — намръщвам се аз.
Алън стои в долната част на леглото и гледа нещо, което някога е било живо същество.
Амброуз лежи по гръб, а ръцете му са прибрани до тялото. Отдавна е спрял да се подува. Кожата му е сметаново бяла на места и черна на други. От двете страни на матрака са текли телесни течности и са капали по пода. Вонята тук е направо премазваща. Устата ми се пълни със слюнка. Алън като че ли не се влияе от обстановката.
— Според степента му на разложение смятам, че е мъртъв от десет до двайсет дни — отбелязва той.
Кимам.
— Също така е сам — констатирам аз. — Няма никакви насекоми, което подсказва, че къщата е била затворена. Разбра ли причината за смъртта?
Алън поклаща глава.
— Не виждам никакви дупки от куршуми, а разложението е прекалено сериозно, за да разбера дали е бил удушен, или гърлото му е било прерязано.
— Това тук е извършено по чисто функционални причини — промърморвам аз. — Няма радост. Убиецът се е нуждаел от самоличността му, това е всичко.
— Като стана въпрос, ела да видиш нещо.
Алън ми подава снимка в рамка 20x25 см. На нея е приятен на външен вид мъж в средата на четиресетте си години, с тъмна коса и чаровна усмивка. Амброуз не е бил красив като филмова звезда, но се съмнявам да е имал някакви проблеми с жените. Най-интересното е, че е поддържал мустак и брада. Връщам снимката обратно на Алън.
— Избрал е Амброуз, защото са били на сходна възраст, височина и външен вид — констатирам аз. — Знаел е, че ще бъде на самолет, в затворена среда. Не е можел да си позволи прекалено натруфена или сложна дегизировка. Обзалагам се, че е отишъл гладко избръснат на летището и е използвал шофьорската книжка на Амброуз. Казал е на служителите, че тъкмо е избръснал мустака и брадата си. — Свивам рамене. — Ако е бил уверен, достатъчно чаровен и основните физически прилики са били налице, едва ли е имал някакви проблеми.
— Не знам. Струва ми се доста рисковано. Ами ако беше попаднал на някой доста мнителен служител, който да направи по-сериозна проверка?
— Нашият човек е убил в самолет във въздуха. Не мисля, че рисковете са му проблем.
— Права си.
— Освен това, ако трябва да бъдем честни, с малко адекватно социално инженерство всичко става доста лесно.
Проблемът на честните хора е, че са честни хора. Те очакват останалите също да бъдат такива. Ако някой им каже, че е водопроводчик и е облечен в работните дрехи на водопроводчик, значи е такъв, а не предрешен сериен убиец. Тед Бънди носел гипс на ръката си и помолил някакво младо момиче да му помогне да качат един фотьойл във вана му. Бил красив и очарователен, а тя била честен човек и му помогнала, без дори да се замисли. Той от своя страна, понеже бил зъл, я убил също без дори да се замисли. Сигурна съм, че момичето не е можело да повярва на случилото се.
За съжаление, хората смятат, че сега сме много по-внимателни и че номерът със счупената ръка на Бънди няма да мине. Грешат. Не само че ще сработи днес, но ще сработи и след сто години. Просто така са устроени човешките същества.
— Какъв е планът? — пита Алън.
Въздишам.
— Нещата започват да стават много сложни. Вече имаме три места, които трябва да обработим — самолета, апартамента на Лиза, а сега и тази къща. Кали и Джеймс няма да се справят с всичко. — Поклащам глава. — Ще се обадя на заместник-директора.
— Време е да започнем да играем по правилата, сър — казвам му аз. — Вече имаме три местопрестъпления. Ако трябва да следваме буквата на закона, убийството на Амброуз е отговорност на местните. Ако се заема с него, не само навлизам в чужда територия, но и слагам конфиденциалността пред бързото разрешаване на случая. Не мога да го направя.
Разследването на едно убийство винаги е придружено от сериозно медийно отразяване. То е като бомбардировка, няма никакъв финес в него. Влагаш всички налични ресурси в разследването, защото, ако не откриеш нещо в първите четиресет и осем до седемдесет и два часа, не е много вероятно да откриеш каквото и да било след това. Това изплува в главата ми, докато гледах разлагащия се труп на Ричард Амброуз и осъзнах, че решавам нечий чужд проблем. Както вече казах на Розарио — аз работя за жертвите. Не за нея, не за съпруга ѝ и определено не за политическото благо.