Заместник-директорът въздиша.
— Има ли някакъв друг начин?
— Не и етичен, сър. Тук имаме доста сериозно местопрестъпление. Цялата къща трябва да бъде изследвана. Става въпрос за кражба на самоличност, трябва да разпитаме пасажерите на самолета и служителите на летището и в самолета. Освен това е напълно възможно да започнат да се появяват стари жертви и да изпълни обещанието си за нови убийства, докато го хванем. Ако искаме да свършим добра работа с този случай, трябва да намесим и местните служби на реда.
Следва дълга пауза.
— Съгласен съм, но ние ще работим над убийството на Лиза Рийд. Законово това е наше право. Не искам никой друг да припарва до апартамента ѝ — и докладът на съдебния лекар не трябва да бъде разпространяван. Няма да е много благоприятно за разследването ти, ако информацията за кръста изтече.
— Така е.
— Преди да се обадиш на кавалерията, искам да ни осигуриш малко въздушно прикритие, Смоуки.
— Какво по-точно?
— Обади се на Розарио Рийд. Обясни ѝ, че вече не е практично и дори възможно да държим този случай под капак. Накарай я да разбере, че така само ще сме възпрепятствани да намерим убиеца на Лиза. Помоли я като майка и съпруга на политик. Аз ще се оправям с директора.
— Да, сър.
— Решението ти е правилно, Смоуки.
Намирам се в предния двор. В краката ми летят листа, а студеният и свеж вятър щипе бузите и ръцете ми. Засега е добре дошъл, тъй като прочиства миризмата на смърт от ноздрите ми.
— Доверявам се на преценката ти, Смоуки — казва ми Розарио. — Наистина мисля онова, което ти казах в колата: Лиза е твоят приоритет.
— Оценявам го. Просто исках да те предупредя. Също така… — поколебавам се.
— Да?
— Ако трябва да бъда честна, няма да е лошо да убедиш директора, че вярваш в решенията ми.
— Ще разговарям лично с него.
— Благодаря ти. Натъкнах се на асистентката му и тя малко ме поизнерви. Не съм свикнала да играя на това игрище.
— Рейчъл Хинсън ли? — Розарио като че ли се развеселява. — Тя изглежда страшна, да, но и аз съм такава. А и съм с десет години по-голяма от нея. Направи каквото е необходимо.
— Слушам.
Розарио затваря. Обръщам се към Алън, който ме чака на верандата с ръце в джобовете на якето си. Кимам.
— Обади се на местните.
9.
Връщам се в апартамента на Лиза, като този път съм с Кали и Джеймс. Алън разговаря с местните власти в къщата на Амброуз. Няма нужда да бъда там. Амброуз е бил използван и захвърлен. Той не е бил важен за убиеца. Колкото и грубо да звучи, това означава, че не е важен и за мен.
Джеймс оглежда апартамента. Навярно прави същото като мен, потапя се в личността на Лиза. Тя е била важна за нашия ненормалник. Опознаеш ли жертвата, ще опознаеш и убиеца ѝ.
Кали изглежда изморена. Виждам я как изважда шишенце с викодин и лапа едно хапче на сухо.
— Вкусотийка — казва тя, завърта очи от престорено удоволствие и разтрива корема си с артистични движения.
— Как се справяш с това?
— Все още съм пристрастена — отговаря Кали. — Но знам, че ще ми помогнеш да се откажа преди сватбата. Двете с теб ще се заключим в някоя стая и ще си прекараме чудесно, плувнали в пот и повръщано.
— Звучи ми забавно.
— Ще е страшна веселба. Е… какво искаш да направя? Разказвам ѝ за дневника и за откритията си.
— Той е бил тук, Кали. Мисля, че е откраднал няколко от страниците. Искам двамата с Джеймс да излижете това място.
— Мислиш ли, че ще намерим нещо?
Поколебавам се и накрая свивам рамене.
— Не знам. Може би. Искал е да знаем, че е бил тук, и е оставил кръста в тялото на Лиза като следа. Води ни по някаква пътека, но прикрива добре стъпките си… — Поклащам глава. — Не мога да го усетя. Все още нямам достатъчно информация.
Джеймс се появява. Слушал ни е.
— Съгласен съм — казва той. — Единственото, което мога да кажа за него засега, е, че не е млад. Изглежда организиран, добре подготвен и безстрашен, без да е луд, що се отнася до рисковете, които поема. Също така иска да знаем за съществуването му.
И че съвсем скоро ще убие отново, не добавям аз.