— Набито око, както и очаквах — заявява директорът. — Права си. Била е убита. По време на пътнически полет от Тексас до Вирджиния. Никой не е разбрал, че е мъртва, преди самолетът да се изпразни и стюардесата да се опита да я събуди.
Опулвам се насреща му. Имам чувството, че се шегува с мен.
— Убийство на девет километра във въздуха? Това някаква шега ли е, сър?
— Не.
— Откъде знаем, че е била убита?
— Става ясно от начина, по който е намерена. Въпреки това искам да видиш всичко сама, без да имаш никакви предубеждения.
Обръщам се отново към тялото. Вече съм доста заинтригувана.
— Кога се е случило?
— Тялото ѝ е било открито преди двайсет часа.
— Знаем ли вече причината за смъртта ѝ?
— Не е правена аутопсия. — Директорът поглежда часовника си. — В интерес на истината, чакаме съдебният лекар да пристигне. Вероятно в момента подписва договор за конфиденциалност.
Тази странност ме подсеща за първия ми въпрос и го задавам отново:
— Защо аз, сър? Или по-скоро защо вие? С какво тази жена е толкова важна, че се изисква директната намеса на директора на ФБР?
— Ще ти обясня. Но първо искам да видиш нещо. Угоди ми.
Сякаш имам избор.
Ратбън отива до тялото и вдига чаршафа от него. Задържа го така.
— Погледни — приканва ме той.
Двамата със заместник-директора се преместваме в горната част на масата и оглеждаме тялото на жената от горе до долу. Виждам малки гърди с кафяви зърна и плосък корем, на който бих завидяла, ако беше жива. Погледът ми продължава надолу към младото ѝ тяло и безсрамно стига до окосмението около слабините ѝ — едно от многото унижения на смъртта. Там се спирам шокирана.
— Тя има пенис — изумявам се аз.
Джоунс не коментира.
Директор Ратбън отново завива тялото с чаршафа. Прави го нежно като баща с детето си.
— Това е Лиза Рийд, Смоуки. Името говори ли ти нещо?
Намръщвам се и се опитвам да направя някаква връзка. Намирам само една, която може да оправдае присъствието на директора тук.
— Да не би да намеквате, че жертвата е свързана с тексаския конгресмен Дилън Рийд?
— Точно така. Лиза беше родена като Декстър Рийд. Госпожа Рийд изрично помоли да бъдеш повикана. Тя е запозната с твоята… ах… история.
Неудобството му ми е забавно, но не го показвам.
Преди три години аз и екипът ми преследвахме сериен убиец на име Джоузеф Сандс. Бяхме много близо до залавянето му, когато една вечер психарят проникна в дома ми. Използва ловен нож върху лявата част на лицето ми. Задълба с него, за да открадне красотата ми и да остави перманентна релефна карта на болката. Белегът започва от средата на челото, слиза надолу и минава между веждите ми, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда, белегът зае мястото ѝ. Кривата пътека продължава през слепоочието, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща, като разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта надолу към врата и свършва на ключицата ми.
Имам още един белег, прав и перфектен, който започва под лявото ми око и стига до ъгълчето на устата ми. Той ми е подарък от друг психопат, който ме принуди да се режа, докато ме гледаше и се усмихваше.
Това са само видимите белези. Под яката на всяка от блузите, които нося, имам други. Направени са от острието на ножа и цигарата на Сандс. Онази нощ загубих лицето си, но то беше най-малкото, което извергът ми открадна. Той беше гладен крадец и погълна най-ценните ми неща.
Имах съпруг, красив мъж на име Мат. Сандс го завърза за един стол и го накара да гледа, докато ме изнасилваше и измъчваше. След това накара мен да гледам, докато измъчваше и убиваше Мат. В един миг пищяхме заедно, а в следващия съпругът ми вече не беше жив. Това беше последният ни общ момент.
Накрая Сандс извърши една последна кражба, най-лошата от всички. Десетгодишната ми дъщеря Алекса. Съумях да се освободя и вдигнах оръжието си срещу Сандс. Той се скри зад детето ми точно когато натиснах спусъка и куршумът, предназначен за него, я уби. Изпразних останалата част от пълнителя си в изверга и презаредих, за да го направя отново, като през цялото време пищях. Щях да продължа да стрелям до края на света, ако ме бяха оставили.
След това преживяване прекарах шест месеца на ръба на самоубийството, обгърната от лудостта и отчаянието. Исках да умра и вероятно щях да успея да постигна целта си, ако в един момент не бях спасена от чужда смърт.